Това се казва дозор; превърна се в поголовна кланица. Лав трябва да е разглеждал картата обърната надолу или пък откъм гърба. Дори не си спомням какво всъщност трябваше да извършим онази сутрин в мократа хлъзгава ливада над кръстопътя, където една стара бяла кравичка си пасеше калната трева.
Казах, че няма да разправям за този кошмарен ден, но ето, че не издържах. Вече не мога да разчитам на себе си.
Телефонът иззвънява, а аз още не съм заспал. Мънди го вдига.
— Не, Мънди е насреща. Да, добре, момент.
Отчето приближава към мен кутията с батериите на телефона и ми побутва слушалката.
— Шутзър е; иска да говори с теб.
Измъквам се от спалния чувал и взимам слушалката. Ето че стомахът ми пак се свива; сега пък какво има, по дяволите?
— Какво има, Стан?
— Нашите германски приятелчета пак дойдоха. На пътя при плашилото са. Може би ей сега ще вземат да ни направят някой снежен човек, седнал на земята, с цигара в дълго цигаре. Айде, наште, ще водим война със снежни човеци! МАМ КАМ РУЗ ФЕЛТ!
— Е, това вече е прекалено; предавам се, Стан.
— По дяволите, нищо не разбираш, Уонт. Те искат да се предадат. Дявол да го вземе, сякаш въобще не ги е грижа дали ги виждаме, или не; доколкото схващам, са невъоръжени.
— Спомни си как измъкнаха отнякъде онзи шмайзер и пушката. В края на краищата те са „врагът“, твоите нацистки убийци.
— Да, знам. Почакай за миг.
Отдалечавам слушалката от устата си. Гордън се е надигнал на лакът, а Мънди ме зяпа, подпрял лакти на коленете си. Обяснявам им положението. Уилкинс вече си обува ботите и си слага коланите. Пак изглежда уплашен.
— Спокойно, Майка; няма нищо, освен дето нашите щурави германци пак си играят на някаква нова игра.
Надявам се, че съм прав. Чакам.
— Уонт?
— Да; какво става?
— В тъмното не се вижда добре какво точно правят, но са петима или шестима и се бъхтят като луди. Носят нещо голямо, но явно не е снежен човек. Може да е минохвъргачка? Може би ще е най-добре да изпратиш някого на горния пост, за да ни прикрива оттам.
Гордън също се е измъкнал от чувала си и бързо се облича. Мънди усилено се мъчи да надене ботите си.
— Мел, вървете с Майката на върха. Стан вика, че са петима-шестима и работят над нещо, може би инсталират минохвъргачка!
Майката и Гордън грабват пушките си и изхвърчават навън, преди Стан отново да се обади.
— Уонт, според Милър те явно поставят в края на пътя нещо високо.
— Гордън и Уилкинс тръгнаха за другия пост, Стан. Да дойда ли при вас?
— Не, все още не ми се вижда особено сериозно; просто е толкова странно. Ще държим връзка и ще ти съобщаваме какво сме открили. Милър тръгна пълзешком покрай стената, за да разгледа по-отблизо.
Той затваря. Звъня на горния пост. Добре, че не махнахме телефона оттам. Отговаря ми Гордън.
— Какво виждаш, Мел?
— Не виждам много добре, защото очите ми не са свикнали с тъмнината, но на моста като че работи цял екип от пътно строителство. А Майката още малко, и ще се насере в гащите.
— Виждаш ли какво правят?
— Дявол да го вземе, не! Виждаме само, че са неколцина; може би почти цяло отделение.
Уилкинс иска да знае дали да открием огън, ако се приближат към Шутзър и Милър.
— Дай ми Майката, моля те.
Телефонът дрънчи, удря се в каската на Уилкинс. Той шепне:
— Сержо! Нашите са в лоша позиция! Тия германци могат да се втурнат напред и да ги пометат от раз, ако рекат!
— Не се безпокой, Ванс. И двамата имат гранати, а пък и аз съм във връзка с тях. Шутзър не изглежда обезпокоен; казва, че германците дори не били въоръжени; всъщност смята, че може би правят снежен човек, обявили са му състезание; дори твърди, че сме водели война със снежни човеци.
— Не разбирам, Уонт. Какво, по дяволите, става тук? Обикновено Майката спазва клетвата, дори когато е под напрежение. Предполагам, че освен Отчето той е единственият, който действително я спазва.
— Успокой се, Майка. Дай ми пак Гордън.
— Уонт, току-що видях светлинка. Някой запали клечка кибрит насред откритото, без изобщо да се крие. Чакай малко! Виж ти, още една клечка и още една. Ама работа, сега горят поне шест клечки. Моля ти се, още една! Чакай, не затваряй, Уилкинс пак иска да ти каже нещо.