Горя от нетърпение да говоря с долния пост. Нещата започват да ми изглеждат сериозни. Но изслушвам Уилкинс.
— Та това е коледна елха! Тия германци са застанали в снега насред пътя и палят свещички върху коледно дърво. Ама че работа; какво значи всичко това?
— Мисля, че Коледа, Майка. Затвори сега, че искам да говоря с Милър и Шутзър.
Звъня на другия пост. Отговаря ми Шутзър.
— Вижда ли се при вас, Уонт? Майка му стара, това е истинско коледно дърво. Тия смахнати зелки взеха, че забучиха в снега цяла елха, баш по средата на пътя, туриха й даже свещи и ги запалиха, а по клоните висят ябълки и картофи. Има дори изрязани от картон звездички.
— Ела тук! Чакай малко! Сега пък единият от тях слага нещо на снега под елхата. Това е същият подофицер, с когото говорихме вчера. Другите зелки стоят на отсрещната страна на пътя, ухилени до уши. Боже мой, изглеждат съвсем изпаднали; пред тях ние сме толкова спретнати! Трябва да видиш това, Уонт. Инак никога няма да повярваш.
— Ей сега идваме. Не рискувайте нищо. И гледайте да не ни застреляте!
Затварям. Мънди най-сетне се изправя, обут. Нарамва пушката си.
— Каква е тая работа? Какво става там долу?
Сега се сещам, че единствен Мънди още не е разбрал. От телефона не се чува, дори когато не държиш слушалката до ухото си; не е като по радиото.
— Нашите германски приятелчета са ни донесли коледна елха, Отче, и сега заедно ще запеем песнички, а може и да отслужим някоя среднощна литургия заради теб. Хайде, давай да вървим!
Надявам един патрондаш и взимам пушката си. Хрумва ми да се настаня в джипа зад тежката картечница, за да хвана всичко здраво в ръцете си, но ми изглежда някак неуместно. Навярно от мен никога няма да излезе голям зъл убиец.
Едва когато стигам до Стан и Бъд, си давам сметка, че Мънди не е с мен. Може би така е по-добре; поне ще остане някой на телефона. Инак онези горе ще бъдат откъснати. Трябваше да се сетя.
Те не ме задържат за паролата, когато се приближавам, само се обръщат и ми дават знак да дойда до тях. Свещите светят достатъчно силно, за да ги видя. Виждам и германците, строени в редица край елхата. Навярно за такова нещо всички можем да бъдем изправени пред военен съд — съглашателство с врага.
По-късно, след войната, използваха термина „побратимяване“, за да осъдят всяка нежелана близост с германците. В повечето случаи ставаше въпрос за жени и някои войници получиха за тая работа най-тежката присъда. Но все ми се струва, че „побратимяване“ не е точната дума; не ставаше въпрос за никакво братство. Винаги имам чувството, че беше по-скоро нещо като съглашателство. Тази нощ ние действително бяхме съгласни с врага.
Придвижваме се с Милър и Шутзър до края на моста. Оставаме долу в дерето, така че подножието на елхата идва на равнището на очите ни. Носим пушките си през рамо и дори не сме помислили да си вземем гранатите.
Тогава те започват. Отначало бавно, само с един-два гласа, после всички заедно — запяват коледна песен. На немски е, но ми е позната. Пеят „О, Таненбаум“; значи „О, коледна елха“. После спират и настава тишина; само свещите греят. Но ето че отново запяват. Този път „Adeste Fideles“. Милър се навежда към мен.
— Това под дървото са коледни подаръци. Виждаш ли? Има самун хляб, бутилка вино и една от любимите наденици на Къроло.
Този път, когато свършват песента, подофицерът излиза в средата на пътя, до елхата. Взима виното и хляба и ги вдига към нас. Не знам какво да направя. Не мога току-тъй да се юрна да приемам подаръци от германците насред пътя, пред очите на всички. А ето че той чака там сам, с протегнати ръце, взира се в мрака и ни търси с очи.
В този миг по пътя в галоп се задава Отец Мънди. Пее „Adeste Fideles“ с цяло гърло. Носи нещо в ръце и други вещи под мишница. Забравил е пушката си. Приближава се право към германеца и му подава последната ни бутилка вино, като в същото време взима от него самуна хляб. После му дава някакви други пакетчета и взима тяхната бутилка. Германецът се навежда под елхата за наденицата. Подава и нея на Мънди. През цялото време двамата си говорят с усмихнати лица.
После германецът внезапно бръква под куртката си и измъква един люгер! Опитвам се да сваля пушката от рамото си, но вече е късно. Германецът подава люгера на Отчето с дръжката напред, или поне иска да му го даде, а Мънди го отблъсква. До слуха ми достига едно високо: „Не, сър!“