Дали тая зелка говори английски, или пък Мънди през цялото време е криел от нас, че знае немски? Може би говори идиш, може да е ирландски евреин, внедрен в католическата църква. Не, това вече е прекалено.
Сега Мънди откача една граната от джоба на куртката си. Понякога забравя да ги сваля дори когато спи; както вече казах, не го е грижа особено, подава проклетата граната на немеца, а той се обръща и я закача на елхата. Клонът се навежда до земята. Двамата с Мънди се смеят.
През цялото време, докато трае всичко това, другите германци стоят, без да помръднат. После отперват „Тиха нощ“ на немски. Аз, Милър и Мънди пригласяме на английски.
След това Мънди се ръкува с германеца и се прехвърля през стената при нас. Германецът се връща оттатък при своите; все още всички пеем. Липсва ни само Джуди Гарланд или Соня Хени да се спусне на кънки по дерето. Чувам как още някой пее зад нас — това е Гордън. Предполагам, че Майка Уилкинс е останал горе на хълма да ни покрива. Няма кой да му отговаря на телефона, тъй че сигурно си няма понятие какво става; но трябва да е чул песните.
Свещичките на елхата вече догарят. Духа ветрец и те горят бързо; някои даже са угаснали. Загледан в тях, потъвам дълбоко в себе си. Не съм забелязал германците да си дават някакъв знак, но ето че те бавно се изнизват в гората, поемат нагоре по хълма и се изгубват.
Остават да горят само две-три свещички. Обръщаме гръб на елхата и се запътваме нагоре към замъка. Милър и Шутзър имат да стоят още половин час. Почти не продумваме; направо сме онемели.
Прибираме се вътре и Мънди пръсва подаръците на германците по единия дюшек. Гордън подпира пушката си до стената и сяда на друг. Досега не бях забелязал колко съм нервен, но ето че треперя. Не мога да възприемам тези неща като другите. Навярно типът „творческо въображение“ не е създаден да си играе на война, или пък може би съм просто изнежен страхливец.
Доволен съм, че съм под покрив и имам повече от два часа до мига, в който ще трябва да изляза навън. Поемам дълбоко въздух. Ще ми се Гордън да беше на пост; така ми се пуши тъкмо сега. Гордън изува ботите си.
— Я ми кажи, Мънди, ти да не би да си учил немски в семинарията, за да заминеш за Берлин с папския нунций да просвещаваш диваците — нещо като мисионер, а? Или може би си немски шпионин, изпратен сред нас, за да подрива духа ни с тия християнски дивотии. Какво, по дяволите, си говорихте с онзи там? Да не би пък той да знае английски?
Мънди се труди над ботите си. Протяга се и се прозява, повдига плетената си шапчица на три-четири пръста над главата и се чеше по темето.
— Е, ами че просто му повтарях „Честита Коледа и Нова година“. Казах го някъде около петдесет пъти. „Честита Коледа, честита Нова година“.
— А той какво ти говореше? Какво точно ти каза?
— Беше нещо като „Пролетен рай пак“. Каза го много пъти. После, като ми подаваше хляба, рече: „Ай, аз грешен.“ Поне така ми се стори. Не съм му чат на немския. Знам няколко думи на ирландски и помня наизуст много латински текстове, но на немски нищо.
Чак години по-късно, когато веднъж прекарвах Коледа със семейството си на езерото Щарнбергер край Мюнхен, разбрах какво е чул Мънди. „Frohliche Weihnacht“ означава „Честита Коледа“, а „Weihnachts geschenk“ — коледен подарък. Били сме толкова близко до истината. А кой знае какво е разбрал германецът от думите на Мънди.
Пред вратата се чуват стъпки. Още е рано за Шутзър и Милър, тъй че подскачам. Майка Уилкинс е. Бяхме забравили за него, а той през цялото време е стоял горе на хълма. Лицето му е някак издължено и побледняло. На върха на червения му нос виси вечната перлена капчица.
— Всичко наред ли е? Какво стана? Никой не отговаряше на телефона. Май че отнякъде пееха.
Гордън скача, приближава се до Майката и му помага да снеме двата патрондаша, поема пушката му и откача гранатите.
— Божичко, извинявай, Майка. Съвсем те забравих. Няма нищо. Германците искаха само да внесат малко коледно настроение, това е всичко. Дори Отец Мънди взе, че излезе насреща им и си размениха някакви подаръци.
Жал ми е за Майката, когато виждам как се втренчва в Гордън при тези думи. После поглежда към мен.
— Какви ги измисля той, Уонт? Така ли беше наистина?
— Точно така, Ванс. Изглежда, че специално тази част от немската армия вярва в необходимостта от прекъсване на войната от време на време, както рицарите в средновековието, да речем, са спирали да се бият в неделя.