Шутзър отпива глътка и се взира през гърлото на бутилката.
— Да, нещо като китайска курабийка. Обаче, Гордън, цялата ти теория отива на кино. Как могат банда еврейски кучета да представят такава коледна сцена, до последната свещичка? Нещо не съвпада. Не, явно това са най-обикновени домашни зелки, но с добър вкус към наденицата, трябва да призная.
Оставяме половината бутилка и по-голямата част от наденицата за после. С такива добавки обикновеният дневен порцион може да стане почти приемлив. Шутзър слага вода за кафе. Милър и аз се пъхваме почти едновременно в леглата. Имам чувството, че е Бъдни вечер, независимо какъв ден е. Това ще бъде първата ми Коледа далеч от дома, ако я доживея — а може би вече съм я преживял.
Не казвайте на Майката
Милър ме разтърсва и аз в миг се намирам седнал на ръба на дюшека. Гроги съм. Оглеждам се — огънят пламти. Сега горим рамките на картините. Под погледа ми Шутзър натиска една, начупва я по ъглите на четири парчета и хвърля едното в пламъците. Трябва да сме доста зле, щом като Уилкинс е пожертвал тези резбовани дъбови рамки. Беше ми обърнал внимание върху тях, когато разглеждахме картините. Хвърлям поглед към цигулката — все още е на мястото си; значи, не сме станали чак такива вандали.
— Какво ще стане с онази работа, Уонт? Още ли държим на нея? Да отида ли в зелената зала да се преоблека? Майката е горе. Вече наистина е на ръба на лудостта; трябваше да се преборим с него, за да вземем тия рамки. Нарече Стан „предател на всичко, за което се е борил неговият народ“. Трябва да направим нещо, преди окончателно да е изперкал.
— Ти какво ще кажеш, Стан?
— Аз съм готов, изгарям от нетърпение да тръгваме.
— Добре, ей сега идвам.
Излизам навън да се изпикая. Бих могъл да се кача горе, но искам да видя какво е времето. Предполагам, че е към девет часа. За да стигнем до колибата, ни трябва не повече от половин час, тъй че имаме достатъчно време.
Облачно е. Не вали сняг, но облаците са тежки и всеки момент може да заръси. Удивително спокоен съм; навярно приличам на обкръжен от хрътки заек, който се отказва да се бори. Видях как с Дженкинс стана така. Той престана да се интересува от каквото и да било. Току се изкачи на някоя гола височина, дъвчейки шоколад. Слава Богу, че Едуардс го забеляза отрано и го изпрати в тила. Мисля, че не се натягаше за нищо; беше се предал; дори не знаеше вече какво, по дяволите, върши.
Влизам вътре. Взимам ръката на Милър и поглеждам часовника му. По-късно е, отколкото си мислех — десет без двайсет и пет. Шутзър и Милър ме чакат. Милър е натъкмен и издокаран от Гордън. Ако разполагахме с грим, Гордън сигурно щеше да му изрисува и белег от рана на бузата. Милър дотолкова прилича на жестокия немски войник от филмите, та чак ме хваща страх. Не ми се вярва, че е наш. Изцяло е потопен в ролята си; може би именно той е нацисткият шпионин сред нас.
След няколко минути започва да ме свива коремът. Само да се накачуля като войник, тръгнал на дозор, е страхотна сцена.
Сега, като уличен художник в Париж, често ми се връща това чувство, когато се приготвям да изляза да рисувам. Да вървиш с триножника на гръб, с шишенца терпентинови бои и лак по джобовете и с опънато на триножника платно, ужасно напомня да носиш бойно снаряжение. В действителност дори употребявам същата дума — тръгна ли да рисувам, казвам, че съм „в бойна готовност“.
Но има голяма разлика, макар че рисуването е риск и носи физическо изтощение, то е дяволски по-удобно. Хората могат да се надвесват над главата ми и да ми задават глупави въпроси, но никога нямам чувството, че зад мен стои някой, който държи живота ми в ръцете си. Когато чувам щракане, то е от фотоапаратче, а не от снет предпазител.
Тръгваме, без да оставяме разстояние помежду си. Нарамили сме пушките и вървим така, сякаш отиваме на училище или пък, да речем, на кънки след училище. Уж сме големи умници, а все не си взимаме поука. Може би трябваше да използвам трите си нашивки, но не го правя. В края на краищата в тази работа определено съм само фигурант.
Стигаме до колибата малко преди десет; те са вече тук. Същите двама са: подофицерът и онзи бледият, с унилия поглед.
Ние с Милър оставаме на билото, докато Шутзър се спуска надолу. Милър само дето не пъхва ръка под копчетата на куртката си. Стои като Наполеон, наблюдаващ битката при Бородино. Дори е изнесъл единия си крак малко по-напред.