Изтичвам нагоре към площадката пред хижата. Божичко, та тук е цяла кланица! Най-малко седмина убити за не повече от десет секунди. Не искахме това, никой от нас не го искаше, а ето че стана. Плача, едва дишам, но не треперя. Въпреки всичко върша необходимото. Най-вече мъча се да не мисля. Знам само, че трябва бързо да се измъкваме оттук. Щом като германците смятаха, че техните ще чуят инсценираното сражение, вероятно не са далеч. Могат изведнъж да долетят в атака.
Когато стигам до Шутзър, лицето му е зеленикавобяло. Гордън е извадил манерката си и му дава хапчета за ранени. Разпорил е куртката му по ръкава и всичко е в кръв, която се стича и попива в снега. Наглед е почти черна, също като при Мънди. Не прилича някак си на истинска кръв, а по-скоро на моторно масло — може би защото е толкова много и тъй гъста. Шутзър е превързан с два бинта през рамото, а ръката му е извита и завързана отпред в скута. Предницата на куртката му е посипана с жълт сулфамидов прах.
— Как си, Стан?
— Божичко, Уонт, каква каша! А всичко беше уредено, майка му стара! Не съм и предполагал, че Уилкинс може така да връхлети.
— Как ти се вижда той, Мел?
Навеждам се по-ниско. Рамото на Стан е смазано и ръката му е някак извита, изметната. Гордън е спрял кръвта с турникет.
— Изглежда, тъкмо Шутзър взе, че получи раната за един милион долара. Май свършиха дните ти като еврейски воин отмъстител, а, Стан?
— Баш аз, дето най-много държа да се бия с тия нацистки копелета, да бъда ранен! Не е ли гадост?
Шутзър преглъща с мъка, потреперва от болка. На път е да изпадне в тежък шок.
— Как е Мънди?
— Мъртъв, Стан. Свърши бързо. Не можех да му помогна. Без да ща, отново се разплаквам.
— Ах, мамицата и на тая зелка!
— Недей, Стан. Какво по дяволите, му оставаше? Помислил се е за измамен.
— Каква я забъркахме!
— И Мънди каза така. Поръча обаче да не казваме на Уилкинс.
— По дяволите, горкият Мънди!
— Историята е следната: те са ни сгащили и Майката ни е отървал. Ясно ли е?
Шутзър и Гордън се споглеждат, кимват. Помагам на Мел да положи добре Стан на земята. Трябва да се махаме и аз се задвижвам. Упътвам се нагоре към Уилкинс и германеца. Предполагам, че ще трябва да се върнем право в замъка, и то по пътя. Ще бъде голямо изпитание да мъкнем трима души, след като сме само четирима. Не можем да не вземем германеца, а няма да оставим и Мънди.
Минавам покрай немския подофицер. Проснат е по гръб с разперени ръце и крака като мъртъв актьор. Каската му е отхвръкнала; над дясното му око сред синкава вдлъбнатина зее малка дупчица, без много кръв. Наистина е плешив. Милър е действал отлично. Снегът наоколо не е отъпкан и подофицерът навярно изобщо не е разбрал какво го е ударило. Не смея да си представя последните му мисли. Божичко, ако беше оживял, сигурно сам щеше да започне Третата световна война!
Стигам до Уилкинс. Германецът лежи с краката надолу, подпрян на лакът. Очите му са отворени и ме наблюдава, не сваля поглед от спусъка на пушката ми. Сега съзнавам, че съм тичал с пръст върху предпазителната скоба на спусъка. Проверявам — предпазителят ми е снет, а не си спомням да съм го снемал. Кой знае какви грешки още ще извърша — но каква ли по-голяма грешка от тази може да извърши човек?
Германецът е изгубил ума и дума от уплаха. Това е същият, който режеше дърва, когато ходихме на първия дозор, онзи, който приличаше на Макс.
— Лошо ли е ранен, Майка?
— Костта е счупена малко над коляното и на излизане куршумът е отнесъл парче плат от задната страна. Направих му турникет, тъй че сега не кърви много. Но не ще да вземе хапчетата за ранени. Дори блъсна ръката ми със сулфамидния прах.
— Не го виня.
— Уонт, не може ли Шутзър да поговори с него, за да не се плаши толкова?
— Няма как, Ванс; самият Стан е зле.
— Трябва бързо да го измъкнем оттук, инак ще замръзне.
— Ти стой тук, Майка, а аз ще отида до хижата за шинели или нещо друго, в което бихме могли да увием и тоя, и Шутзър.
Определено забавям темпото. На лошо място сме, а аз вече губя сили. По пътя към хижата се затичвам, за да раздвижа кръвта си. Вътре огънят е угаснал. Подпирам вратата отворена; луната ми свети достатъчно, за да видя дългите, тежки шинели с високи яки на немската армия, метнати в долния край на всяко легло. Изглеждат още по-неудобни от нашите. Навярно, ако се връщаш от руския фронт, времето тук ти се вижда като същинска пролет.