Цели десет години от 1 януари 1946 година до 1 януари 1956 година получавах коледни картички от Ванс с по една нова-новеничка десетдоларова банкнота в плик. Без подател, без една дума, без каквото и да било запитване. После никога не се обади повече.
В замъка двамата с Ванс се качваме на тавана. Изнасяме една креватна пружина по стълбите до долния етаж, после навън. Избираме джипа без картечницата и връзваме отгоре му пружината с ленти от раздрана сатенена покривка. Снега трупа по тях, а чистачките не смогват. Тъй че сега вали право в очите ми, ако не примижавам. Едва се вижда в мрака, през снега. Освен това проклетият джип здравата е натежал с Мънди отгоре; на всяка бабуна задните колела извиват или вдясно, или вляво. Май Милър няма да може да ни избута, ако закъсаме на този хълм.
Тогава в миг канонадата стихва. Пълзя с по-малко от двайсет километра в час. Мел се е изправил на седалката и се навежда назад над Мънди.
— Боже господи! Ето ги! Един бронетранспортьор с гаубица и пълно ремарке с обслужващ персонал. Сега минават покрай моста! Исусе, още един! Целият път гъмжи от зелки; някои тичат нагоре към замъка. Давай газ, майка му стара!
Мел кляка, под него нещо хрущи, сега наднича под Мънди. Аз не се обръщам. Трябва да се съсредоточа, инак ще забуксуваме или ще се плъзнем. Искам да преваля билото и да изчезна. Смятам, че няма да ни видят през падащия сняг, но могат да ни чуят, а и оставяме следи. Тръгнат ли да ни преследват, спукана ни е работата.
Гледам да държа пътя, като се водя по стоманената телорезачка, която заварихме за бронята. Според слуховете германците опъвали напряко на пътищата тел за струните на пиана, за да режат американски глави; затова в нашия автопарк сложиха тези резачки на всеки джип, подобно на корабни мачти. Милър едва не се сби с административния офицер заради тая работа. Не знам дали изобщо германците са прокарвали тел и дали това желязо би свършило работа, но точно сега ми е от полза, за да държа пътя. Единственият видим белег, по който се ориентирам, е малкият бял процеп пред мен, където пътят завива в гората. Наклонът се изравнява донякъде и сега се движим през една просека в планината. Отдясно има стръмна пропаст; придържам се колкото се може по-плътно вляво, без да вляза в канавката.
Все си казвам, че ако наистина е офанзива, няма да вземат да се отклоняват от главния път, за да ни преследват. Трябва само да изчезнем от полезрението им.
В този момент пред нас избухва снаряд от минохвъргачка; съвсем близо е и по джипа се посипват буци пръст, които думкат силно по ламарината. После друг отдясно — парчетата се разхвърчават и се забиват в хълма. Седя ниско приведен.
Следващият пада зад нас, между нашия джип и този на Милър; първият ми подтик е да спра; после схващам, че сме заградени и единственият ни шанс е да продължаваме да се движим. Мел се изправя и се взира назад.
— Нищо им няма, струва ми се! Милър се е привел над волана; не виждам Майката, но Милър нито сигнализира, нито нищо. Давай, давай!
Той отново се плъзва на колене под гюрука на пода на джипа. Опитвам се да мина на по-висока предавка и да остана на нея. Движим се с трийсетина километра в час; в този мрак и сняг не мога с повече, без да изляза от пътя.
Следващият снаряд избухва отляво; близо е. Парченцата рикошират и дрънват по джипа. Един къс спрасква предното стъкло на джипа върху капака. Звън на метал; тъп удар.
— Улучиха ли те, Мел?
— Не мен, Мънди.
— По дяволите!
Мел отново надига глава.
— Мисля, че нашите отзад все още се държат. Само стотина метра, и ще бъдем извън обсега им.
Нови два снаряда падат съвсем наблизо, но вече сме отминали мястото, където могат да ни улучат; билото остава помежду ни. Сега или ще ни преследват, или сме се измъкнали. Следва дълго нанадолнище. Опитвам се да се спусна на втора. Пътят все още е само изрязан в склона и знам, че отдясно има стръмна пропаст. Би трябвало пак да мина на планинска, но съм твърде изплашен. Набираме скорост, а щом се опитам да натисна спирачка, се плъзгаме. Грайферите на гумите са се набили със сняг и проклетият джип лети като шейна. На първия завой го удържам, но на втория вече стремително хвърчим.
— Не мога да го удържа, Мел! Скачай!
Движим се твърде бързо, за да скочим. Натискам на няколко пъти спирачките и позабавям ход, но все още се пързаляме. Напълно изгубвам управлението. Отдалечаваме се от страната на пропастта и се удряме със страницата в едно дърво от вътрешната страна на пътя. Завъртаме се, отблъскваме се от горния склон, завиваме и накрая се озоваваме надвесени над ръба на пропастта с предницата надолу, над най-малко четиридесет и пет градусов наклон. От наведената предна седалка изглежда като пропаст. И четирите колела са във въздуха и се въртят. Изключвам мотора. Гордън се раздвижва, за да седне на мястото си, и джипът се навежда още по-напред, надолу.