Майката се блещи иззад Мънди на задната седалка.
— Може наоколо да има германци.
Милър включва на скорост.
— Най-добре е да се движим. Повечето следи водят към онзи път; и без друго само натам можем да се измъкнем, така че ще тръгнем по него. На запад, момчета! Поне смятам, че това е запад.
Мисля си, че ако се натъкнем на германци, взвод или нещо повече, ще трябва да се предадем. Взираме се за следи, но на практика е невъзможно да се видят. Пътят минава под дърветата и без светлините е тъмно като в рог. А снегът завалява все по-силно. Караме в мрака, наблъскани един до друг, но всеки свит в самотата си, почти без да говорим. Оставили сме се в ръцете на Милър.
После излизаме от гората на що-годе открито поле. Познава се, че се движим по пътя само по колците на оградите от двете страни. Снегът навява на вихри отвсякъде; съсипани сме от студ. Милър намалява, спира и отново се обръща към мен.
— Вече не знам накъде карам. Може би се носим право към Берлин.
Никой от нас няма компас. В Шелби сме правили поне петстотин полеви занятия с намиране на азимута и всичко останало, но оттогава не сме ползвали компас. Мисля, че моят е някъде из раницата ми в полевата кухня. Всичките ми уреди за ориентиране са в кухненския камион; практически целият ми живот е вътре.
Студът хапе. Стъпалата ми се вкочаняват, краката ми замръзват отпред за панталоните. Посипани сме със сняг, освен там, където Майката и Мел са се напъхали под Мънди. Отец Мънди прилича на статуя; по лицето му е полепнал сняг, който се набива в очните кухини.
Не знам какво да правя. Ако спрем, ще замръзнем. Не можем да запалим огън; ще привлече вниманието на всеки германец в околността. Освен това дърветата са мокри, а не искам да хабя бензина за топлина. В същото време да караме така, наникъде, хич не е от полза, но какво друго ни остава?
Качвам се върху капака и се надвесвам напред, като се държа за отвесния железен винкел. Така виждам по-добре.
Милър отново потегля. Капакът е топъл от мотора. Караме, а аз давам знаци с ръка накъде да вървим, за да не изпуснем пътя, но на два пъти попадаме в канавката. Копаем с шанцовия инструмент, за да извадим джипа.
Изминаваме още десетина километра, когато ни сполетява бедата. Аз съм отпред на капака, но пак не виждам нищо. Всичко е бяло на бял фон и заедно с това потънало в мрак. Загубил съм всякаква способност да отделям близкото от далечното, горе от долу. Изведнъж дясната ни страница потъва. Целият джип се килва на една страна и бавно се преобръща с все още работещ мотор!
Без да разберем, сме минали по малко мостче без парапети. Снегът е натрупал толкова нависоко, че мостът е бил съвсем скрит. Всичко става доста бавно, така че контузени няма; дори Мел и Майката успяват да се измъкнат изпод Мънди. Милър скача отново в джипа и изключва мотора.
Джипът лежи с колелата нагоре, а Отчето и картечницата са се забили в леда на рекичката.
С общи усилия и множество подхлъзвания успяваме да го изправим отново на колелата. Мънди изглежда не по-зле отпреди. Почиствам снега и калта от лицето му. То е мокро от водата и почти веднага замръзва.
Всички сме почти без дъх. Дори за четирима души е адски трудно да изправят тоя джип в снега. Когато свършваме, съм потен, а ръцете и краката ми са мокри и ледени. Милър обикаля наоколо и проверява всичко по джипа. Пъха се отдолу и излиза с омазнени ръце. Поглежда ме, после посочва към задницата на джипа. Коленича. Резервоарът е пробит и бензинът изтича в равномерна струя, подобно на конска пикня. Милър клати глава.
— Трябва да сме го одрали на ръба, когато паднахме. Има процеп, дълъг около педя.
Мушка се пак отдолу и запушва дупката с едната си ръкавица. Течът поспира. Засипваме бензиновата локва със сняг, после Бъд се мъчи да запали мотора, но без резултат. Проверява всичко под капака и отново опитва. Пак нищо. И четиримата почваме да бутаме, за да го изкараме на пътя; но брегът е твърде стръмен. Потни и изтощени, накрая се отказваме. Снегът сякаш завалява още по-гъст, по-тежък.
Измъкваме Отец Мънди изпод картечницата. Аз и Майката го пренасяме на едно хълмче в края на гората над моста. Милър и Гордън разтоварват картечницата и също я донасят. Единственото, което можем да направим според мен, е да се окопаем тук, да изчакаме да просветне и да обсъдим положението. Имаме достатъчно провизии, за да изкараме няколко дни.
След като картечницата е свалена, завъртаме постамента й и огъваме телорезачката надолу над бронята. С върховно усилие набутваме джипа под моста. Каменният свод е нисък, едва минаваме. Бутаме го нагоре по рекичката, докато го скриваме. По време на работата целите се измокряме в ледената вода. Свалили сме и двете немски туби с бензин. Едната е пълна, другата три четвърти празна, употребена за факлите.