Горе под дърветата не вали толкова силно. Копаем подред. Най-напред разчистваме едно място от снега и листата, после изкопаваме първите няколко сантиметра в замръзналата земя с шанцовите инструменти, сключени под ъгъл. След това работата потръгва, пръстта е глинеста и черна, с тънки коренчета, които лесно се секат. Изкопаваме две дупки, два продълговати окопа, само че по-дълбоки от обикновено, със стъпенки за сядане и стрелба в двата края. Завързваме платнищата над траповете под формата на ниски навеси. Спалните ни чували останаха в първия джип в пропастта, тъй че ще мръзнем, няма как.
Използваме бензина от тубите, за да наквасим малко съчки, и си палим в окопите огънчета в каските. В единия сме аз и Майката, в другия — Гордън и Милър; отзад, между нас, е Отец Мънди. Ние с Уилкинс се събуваме, изстискваме чорапите си и се опитваме да ги сушим на огньовете. Но с ботите няма какво да се направи. Постиламе едно платнище на пода. Горното е опънато така, че имаме петнайсетсантиметров процеп, през който наблюдаваме моста. Димът излиза навън, но затова пък започваме да се стопляме. Аз ръфам парче сирене от неприкосновения запас и се мъча да забравя къде сме. Уилкинс изглежда добре, по-добре от мен. Снегът се трупа върху навеса, така че освен по пушека сме незабележими откъм пътя, сиво на бял фон.
Близо седем и половина е, още не се е съмнало, но вече се поразвиделява, когато отново си обувам влажните чорапи и замръзналите боти. Измъквам се през процепа. От другия окоп Милър ме чува и изпълзява. Имаме едно и също наум и разсъждаваме как да го осъществим. Действаме съвсем по военному.
Слизаме при джипа. Милър демонтира постамента на картечницата и ние го изнасяме на хълмчето. После, като се редуваме, изкопаваме дупка пред процепа на Милъровия навес и полагаме вътре постамента, като запълваме празнините отстрани с камъни от коритото на реката. Домъкваме едно сандъче с муниции, монтираме картечницата върху статива и вкарваме картечната лента в отвора. Ако нещата са толкова зле, колкото си мислим, навярно ще се предадем за по-малко от час, но поне ще сме издържали донякъде. Ако някой може да държи проклетата картечница, докато стреля и при това да улучи нещо, то е само Милър. Отиваме за още съчки, топваме ги в тубите и забързваме към окопите. Стига сме си играли на войници. По време на цялата операция си разменяме не повече от трийсетина думи, струва ми се, и то главно от онзи вид, който Отец Мънди не одобряваше. Докато се въртим около джипа, изваждам и радиостанцията от предната седалка. Спускам я в окопа с помощта на Майката.
Небето започва да просветлява и става ясно, че изтокът е точно в обратната посока, а съвсем не натам, накъдето предполагах. По зората личи, че май наистина сме карали право към Берлин, преди на пътя ни да се изпречи онзи мост без парапети. Това е партия бридж, която бих искал да разиграя отново; не да преиграя с въртене, а отново да изиграя.
Загрявам радиостанцията и опитвам напосоки различни честоти. Хващам само нещо като немски с шум от танкове в далечината. На два пъти налучквам същото в смесица от статично електричество; не е особено окуражаващо. Да беше тук Шутзър, може би щеше да даде някоя идея. Този род „непрограмирана“ война е негов специалитет.
Двамата с Уилкинс пробваме подред на всеки петнайсет минути, като държим под око пътя. Докато си почивам, се напъвам да си спомня какво сме днес, кой ден от седмицата и коя дата. Напълно объркан съм. Но има ли значение? Мъча се също да измисля какво да правим по-нататък. Знам, че не можем да останем тук, а няма начин да подкараме джипа. И какво ще правим с Мънди? Можем да го заровим в единия окоп, подобно на руло рисунки, но не ми се ще.
Часът е почти осем по часовника на Мънди, когато до ушите ни достига шум. Няма грешка: от танкове е — чува се дрънчене на метал, грохот и силен дизелов рев като от машини с тежка конструкция. Изглежда, идват по пътя, на който сме ние; само че, ако се съди по слънцето, вървят на изток. Може би се оттеглят? Може би след тях ще връхлети рояк американски войници, кавалерия, подгонила червенокожите обратно към резервата! И тогава виждаме какво било:
Това са пантери T-6 с накачена отгоре им немска пехота, облечена в черно! Броя автоматично: осемнайсет танка, девет бронетранспортьора. Пред тях нашата картечница изглежда като детска фунийка за изстрелване на грахови зрънца. Стискам с все сила палци да не забележат джипа, следите ни или картечницата. Слава Богу, че карат толкова бързо! И дано Милър не направи нещо! Когато отминават и грохотът и дрънченето заглъхват, поглеждам към Милър и Гордън в другия окоп. Бъд стои зад картечницата; до него Мел, по-близо до мен, се взира към нас.