Изрисуваме големи бели кръгове и върху платнищата, а в тях вписвам червени кръстове с дебелина два инча и височина един фут. Сгъваме платнищата на две по диагонала и напъхваме двойния им ъгъл в каските си, под подплатата. Става нещо като пелерина. Когато свършваме, приличаме на странна смесица от шафери и статисти за „Тримата мускетари“.
Наближава десет, когато заравяме цялото снаряжение. Слагаме радиото, тежката картечница, пушките, сандъчетата с боеприпаси и гранатите в окопа, който изкопахме двамата с Уилкинс. Покриваме всичко с едно платнище, като го затискаме плътно по края, и затрупваме целия куп с пръст, риейки с крака. Рием, докато се получава нещо като надгробна могила. После я отъпкваме и посипваме със сняг. Когато свършваме, всички пухтим. До нас на земята лежи Мънди. Оглеждам се наоколо.
— Е, ако някой ден някой пожелае да започне самостоятелна война, след като тази свърши, ще знае къде да дойде. Това е гробно място, на което даже няма да оставя знак.
Вдигаме Отчето на раменете си. Покриваме го с последното останало платнище, това на Шутзър. На него също съм нарисувал бял кръг с червен кръст заради самолетите. Носим го по двама от всяка страна. Тежестта не е непосилна, макар и доста голяма. Тръгваме право по средата на пътя.
Решаваме, че танковете са били също тъй объркани като нас, така че тръгваме натам, откъдето пристигнаха те и накъдето, ако се съди по зазоряването зад гърба ни, трябва да е запад. Но няма кой знае какво значение.
Автоматично стъпваме в крак. На всеки десет минути се сменяме, като полагаме Мънди на земята между нас и го заобикаляме, за да минем от другата му страна. Не говорим много. При всяко спиране се бавим само колкото да пораздвижим схванатите си мускули или да се изпикаем. Никой не се отдалечава на повече от стъпка от Мънди; той е нашият пастор за измъкване от този ад.
Вървим часове наред. Минаваме покрай други преобърнати джипове, разбити танкове, трупове. Стараем се да не гледаме. Накрая се забиваме право в караула на американска инженерна рота. Те са минирали мост. Казваме им, че сме видели танкове, пътуващи в неправилна посока. Сержантът от поста ни води при един лейтенант. Носим Мънди с нас.
— Какво е това облекло, войници?
Казвам му номера на нашия полк и че сме разузнавателна наблюдателна група, която е била заловена. Той не сваля очи от странните ни одеяния.
— Що за костюми са това, по дяволите? Да не сте санитари бе?
Разказвам му, общо взето, как сме стигнали дотук.
— Вие, войници, си играете с огъня, така да знаете. Някое лайно офицер може да излезе голям умник и да прокара Женевска конвенция за тая работа.
После се изсмива.
— Проклет да съм! Цялата тая шибана война отиде по дяволите.
— Да, сър.
— Добре, давайте тогава. Нека моите хора от другия пост ви преведат през мините. По пътя назад сме заложили противотанкови мини. Навярно няма да избухнат само от едно настъпване, но нека не рискуваме.
— Да, сър.
Редниците от другия пост ни дават цигари и неприкосновен запас за закуска. Изяждаме го, преди да тръгнем отново на път. Вече нищо няма голямо значение, освен да не ни убият. Тези момчета са убедени, че са обградени, тъй че шансът да бъдем скоро на свобода у дома е съвсем нищожен.
Близо пет часът е и почти се стъмва, когато отново ни задържат. Изкрещяват ни първата част от някаква парола.
— Не знаем отговора. Идваме от друг сектор.
— Стой, не мърдай!
— Американци сме.
— Така казвате!
Насреща ни излиза сержант; върви приведен с насочена карабина. Когато ни вижда, я сваля.
— Добре, вярвам ви. Боже мой, откъде сте взели тия смахнати облекла? Това да не е кръв?
По пътя му разказваме историята на нашето „бягство“. Това е дивизия, за която изобщо не съм чувал. Идват от Саар и са част от войските на Патън. Той ни съветва да изтрием кръстовете, преди да продължим.
Оставяме платнищата.
Нарежда на един редник първи клас да ни отведе до батальонния щаб, където скачаме в един камион, който ще ни откара в собствената ни част. Става им малко криво, когато настояваме да вземем и Отчето с нас.
Закарват ни чак до дивизионния щаб. Когато пристигаме, им разказваме, че сме били заловени и сме избягали. След това двамата с Уилкинс занасяме Мънди в палатката на погребалните архивари. Тя е пълна с трупове. Отдельонният, който отговаря за тях, ни казва, че няма от нашата дивизия; били все случайно намерени.