Уеър се изпъва донякъде мирно.
— Кога да тръгнат хората, сър?
— Утре сутринта в осем нула нула. Ще трябва да си отварят очите за всякакъв вид вражески постове в областта и наблюдателни пунктове над моста и по пътя край замъка.
Лав се обръща към мен.
— Е, сержант Нот, този път вашето отделение не може да се оплаче. Вундеркиндчетата ще си поживеят като принцове.
— Да, сър. Сър, има ли някакви данни замъкът да е окупиран?
— Това е едно от нещата, които ще трябва да установите, сержант. Ето ви възможност веднъж да приложите вашето разсъждаване за малко разузнаване.
Той пуска усмивката си на гробар — вампир в очакване.
— Да, сър.
Винаги си е бил подлец. Шестима души в два джипа да се приближат до някакъв си замък в нечия (не се знае чия) гора и да се самопоканят вътре. Ако работата тръгне зле, винаги можем да си подвием опашките и да се ометем. И без това повечето от нас вече са крастави от такива подвивания на опашката и само лаят с клепнали уши. Нямаме данни за разузнавателна работа.
Лав привършва със своята военна операция между сутрешния тоалет и закуската. Преминаваме през обичайната процедура на поздравяване и освобождаване и аз успявам набързо да се откача от Уеър. Трябва да се посъветвам с отделението. Може би това е нашият шанс да се измъкнем от войната. Цяла седмица вън от всякакъв поглед!
Ама че глупости! Ще изпълним задачата, няма как. На всяка цена ще пазим замъка на Лав насред мразовитата гора, пълна с типове, които гледат да ни избият.
Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри в тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!
Най-дългата нощ
През нощта валя сняг, но съвсем леко; температурата е спаднала поне с десет градуса. В Саар първият сняг падна в чест на моя деветнайсети рожден ден.
Бях артилерийски наблюдателен пост за деня с отдельонния бинокъл с двайсеткратно увеличение. Цяла сутрин се взирах през плаващата белота, стараейки се да не дишам върху лещите. Всичко беше прекрасно, дори разцъфтяващите черни облачета от минохвъргачките — нали бяха достатъчно далеч. Избирах си едно място и чаках, докато избухнат; човек може да го прави, ако знае системата. Днес, когато гледам картините на Брьогел във Виена, все си спомням деветнайсетия си рожден ден.
Тази сутрин на тръгване оттук листата и шишарките по земята са замръзнали. Преминаваме през рота К и потегляме из гората. Пътят представлява само две корави бразди, между които светлее навят пресен сняг. Няма и следа от друго движение; пътуваме трудно, плъзгаво е и студено. Нашия джип кара Милър; ние с Уилкинс се редуваме отзад на картечницата. Стоя прав; ужасно студено е да седиш на ледения вятър.
С навлизането ни по-навътре в гората от двете страни започват да израстват силуетите на огромни борове. Небето леко просветлява. Пътуваме почти без да проговорим; направо прекрасни мишени за снайперисти.
Гордън кара другия джип с Отец Мънди и Шутзър; обръщам се да видя дали не сме ги изгубили вече.
Уилкинс ме потупва и аз се плъзвам надолу. Той се хваща за дръжката, за да се намести по-добре зад мерника. Изглежда уплашен, но повечето време всички сме така. Не сме обелили дума за този горски излет. Може би защото още не ни е ясно кой печели. Уилкинс не дава други признаци на тревога. Това е добре — дори мисълта за нещо тревожно ме плаши.
Майката има нещо като дълъг шал, изрязан от одеяло; пъхнал го е под каската си като арабски оглавник и го е увил около врата си, а после го е затъкнал под куртката. Придава му вид на някакъв тъжен Лорънс Арабски. Слава богу, че сержант Хънт не е тук да го види!
Очилата му са се плъзнали чак на върха на носа. Не знам дали изобщо вижда нещо през тоя мерник. Дългият му яркочервен нос изпъква на лицето, но самият Уилкинс изглежда добре. Може би е било само момент на слабост, не бива да се обръща внимание.
— Да ти кажа, Уонт, чувствам се също като мишена, дърпана по въже на полигона.
— Не го взимай толкова навътре, Майка. Представяй си, че се завръщаме в семейния замък за коледните празници. Прави се, че си от старата европейска аристокрация.