— Някои са лежали на земята още отпреди да падне снегът.
Чудя се дали вече са намерили и труповете край нашия замък — както ония отпреди нашето пристигане, така и другите, които ние оставихме.
Наблюдаваме как отдельонният изрязва знаците с номера на Мънди. Пъха единият между зъбите на Отчето, а другият в тъмнозелена торбичка, пита ме от коя част е Мънди. Казвам му. Измъква един етикет на телче и написва върху него името на Мънди, серийния му номер и буквата К, което значи „католик“, гледайки от бележката върху зъбите му. Отваря чувала и връзва етикета на китката му. Зяпа златистата сатенена покривка, в която сме го увили, после завива трупа с войнишко одеяло, като покрива и лицето му. Мънди е толкова дълъг, че босите му крака остават да стърчат навън. Отиваме си, преди отдельонният да е започнал да ни задава въпроси.
Два дена по-късно ни закарват с джипове на двайсетина километра по-нататък до нашия полкови лагер. Викат ме право при Уеър. Отново разказвам историята за нашето „бягство“. Пред него минава. Искам да се измъкна. Имам чувството, че ми прималява отвътре; отново ме обзема треперене. Но Уеър може да ме държи там на разговор колкото си ще. Полагам усилия да не се разрева пред него.
— Останалите от отделението измъкнаха ли се?
— Да, сър.
— А какво стана с джипа и радиото?
— Наложи се да ги изоставим, сър?
— Дори и картечницата ли? И пушките?
— Германците ни взеха пушките, сър.
— Леле мале!
— Измъкнахме само Мънди, сър.
И аз не знам защо му го казвам. Това не го засяга; не го е грижа. Но ми се струва важно.
— Избягали сте и сте взели Мънди със себе си?
— Да, сър. Върнахме се и го взехме. Изнесохме го като санитари.
— Майко мила! Не казвайте на Лав.
— Добре, сър.
— Оставете на мен да докладвам. Изобщо не споменавайте, че сте изнесли Мънди. Господи, колко го носихте, по дяволите?
— Не знам, сър.
— Проклятие!
— Има ли някакви вести от първо отделение, сър?
— Нищо. Между другото, когато се изтегляхме, положих усилия да ви оставя едно радио и джип, но всички превозни средства до едно бяха необходими за полковото продоволствие. Нищо не можах да направя.
В този момент ужасно ми се ще да попитам за Шутзър, но нещо ме дави в гърлото. Отворя ли уста, ще заплача, ще запищя или ще се нахвърля върху висшестоящ офицер. Само отдавам чест, обръщам се и си тръгвам, сякаш ме е освободил.
Крача безцелно до кухненската палатка и пропълзявам между котлите с вода за пране на раници. Сядам между тях и стената на палатката. Не знам къде са Уилкинс, Милър и Гордън. Дано да са намерили отнякъде платнища и спални чували; твърде много съм изморен, съсипан, за да проверя. Свивам се на топло върху едно платнище. Стигнал съм до фазата, в която само сънят помага.
Събуждам се. Над мен стои Уеър и ме рита по краката. С огромно усилие се изправям, чувствам се като пиян.
— Няма нужда да ставаш, Нот. Исках само да ти кажа, че оправих работата.
Стъпвам на крака, изтупвам с ръка коленете си.
— Бях при майор Лав. Всичко е уредено. Той казва, че щом като не сте били във военнопленнически лагер, няма нужда да минавате през цялата дивотия на разследването.
Прави пауза.
— Ще попълним разузнавателния взвод със старата противотанкова част, която беше разбита. Кои предлагаш за подофицери?
Не мога да мисля. Всичко ми изглежда безсмислено.
— Не знам, сър.
— Аз смятах Гордън да стане сержант на другото отделение, а Милър — твой помощник. Има едно говедо ефрейтор, който ще дойде с тях; може да работи с Гордън.
— Да, сър.
— Предложил съм Уилкинс за бронзова звезда. Лав подписа почетната грамота, но никак не е доволен. Освен това преместих Уилкинс в охраната.
— Благодаря ви, сър.
Вече съм готов да опитам.
— Как е Шутзър, сър?
— Нямаше шанс. Умря, преди да пристигнем до частта. Не можахме да му помогнем особено по пътя. Онази зелка също умря; никаква възможност да го разпитаме.
Мълча. Чакам само Уеър да ми се махне от главата. Искам отново да остана сам и да се свия на земята.
— Щях да забравя сержант. Ще трябва да подпишете протоколи за джиповете, радиото и телефоните. Не знам за пушките и картечницата. Понеже сте били заловени, мисля, че няма да имате неприятности.