— Презирам те, момиче, можеш да бъдещ сигурна в това. — Гласът му звучеше заплашително. — Презирам дори леда, който тече във вените ти. — И злобно се усмихна. — Но той се разтопява, когато някой мъж те докосне, нали?
Девойката трябваше да му бъде благодарна, че той не направи нищо повече, освен да я оскърби. Но тя беше прекалено разгневена, за да чувствува благодарност към своя мъчител.
— Най-малко пък съм склонен да ти се извинявам…
Той се отдръпна от нея и злобно процеди през зъби:
— Прибери се в стаята, момиче. Ще изпратя Еда да ти помогне да се облечеш. Появата ти в залата може да бъде отложена за друг ден.
— Когато майка ти няма да ти попречи да се нахвърлиш върху мен?
Тя рязко се обърна, без да изчака ефекта на язвителната си забележка. Кръвта се отдръпна от лицето му. В сърцето му бушуваше гняв. Няколко минути не можеше да помръдне от място, като се опитваше да се успокои, но не успя. Вместо да слезе по стълбите, той тръгна към стаята си.
Вратата бе отворена, понеже Ерика не можа да я затвори с вързани ръце. Девойката седеше свита в ъгъла си, с глава наведена над коленете, а косата й покриваше почти изцяло голотата й. Унилата й поза така силно му подейства, че той яростно ритна вратата и злобно изруга, защото бе обул меките си ботуши и кракът го заболя. Как се осмелява да го кара да изпитва жалост към нея? И в същото време как е възможно да я желае така страстно?
Тя се сепна. В кобалтовосините й очи нямаше сълзи, но нямаше и гняв. Единственото, което видя в тях, бе страдание. А той никога не можеше да гледа страданието в женските очи, без да почувствува желание да го изтрие завинаги от тях. Селиг се обърна и се отдалечи, преди да е направил някоя глупост, за която после щеше да съжалява.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Прекалено наивно беше да се надява, че майка му с никого няма да сподели какво бе видяла на стълбите към залата. След като мъжете се завърнаха от лова, бащата на Селиг посрещна сина си с повдигнати вежди и неодобрително поклащане на глава, а Ройс открито му се присмя.
Селиг бе уверен, че те не подозират кой е бил обектът на неговата страст, но от това положението му не се облекчаваше. Младият мъж разчиташе главно на обстоятелството, че с тялото си е успял да прикрие лицето на Ерика от погледа на майка си.
Крайно време беше да се премести в собствения си замък и то не само заради много по-добрите възможности за усамотяване. Точно сега Уиндхърст бе претъпкан с гости, а той вече бе възстановил силите си и отново бе започнал да изпитва потребност от жени. Случката е датчанката бе красноречиво доказателство за властния повик на мъжкия му нагон. Сега, когато в замъка се бе събрало цялото му семейство плюс многобройната кралска свита, Селиг не можеше да намери празна стая, в която да се забавлява несмущаван от околните — дори и в своята стая нямаше възможност да се усамоти.
Разбира се, можеше да премести пленницата си в друго помещение. Не се налагаше Ерика да нощува в стаята му, но той не се решаваше да я изпуска от погледа си, пък и необяснимо защо младият викинг спеше много по-спокойно, когато знаеше, че тя е близо до леглото му. Дори и възвърналото се сексуално желание не се оказа по-силно от желанието да я следи неотстъпно.
Може би датчанката беше виновна, че вече не го интересуваха други жени. Наистина, откакто се бе завърнал от Източна Англия, Селиг нито веднъж не бе помислил за друга жена. Но как можеше да се обясни настойчивото му желание да я съблече гола след всичко, което се бе случило? Селиг бе решил, че това повече никога няма да се повтори.
Знаеше, че ще се стигне дотук — тя беше твърде горда, за да го нарече „господарю“. И знаеше какво ще се случи, ако отново я види гола. Разбира се, това би било чудесно отмъщение, ако не му въздействаше толкова силно.
Защо мисълта за всичко, което се бе случило, му доставяше такова необяснимо удоволствие? Защо предпочиташе да стои в стаята си, когато замъкът бе пълен с десетки красавици?
Очевидно мисълта за отмъщение поглъщаше цялата му енергия. Селиг беше обсебен от тази мисъл и от своята жертва. Той бе изпитал безкрайно удоволствие, че бе успял да подчини на волята си Ерика от Гронууд, да й причинява страдания, да вижда как очите й горят в безпомощен гняв. Случката до стълбите нямаше нищо общо с омразата, която изпитваше към тази жена. Никога не биваше да допусне да се повтори тази проява на слабост.
Трябваше да се върне в своя замък, където времето му щеше да е запълнено с други грижи — обучение на новите слуги, довършване на укрепленията около замъка, обзавеждането на стаите, уреждането на домакинството… На сутринта щеше да съобщи за решението си и да убеди майка си и сестра си, че се налага да напусне Уиндхърст.