Този отговор му се понрави още по-малко.
— Знаеш защо съм тук, лейди. Нямаше право да отвличаш сестра ми.
Гласът й проехтя не по-слабо от неговия.
— Право? Искаш да говорим кой е имал право и кой не? Първо, брат ми отпътува с пратеници на крал Алфред при вашия крал Гутрум. По пътя са го ранили тежко и той едва се е добрал до твоя замък, Гронууд, за да потърси помощ. Там го обвинили, че е вражески съгледвач. Не повярвали на думите му, макар че е казал цялата истина. И го наказали да бъде бит с камшик. Бичували го при положение, че брат ми Селиг е бил повален от треска и е страдал от болки в главата. Той има пълно право да потърси възмездие и сестра ти ще отговаря за деянията си.
— От нейния телохранител, Тургайз, разбрах, че сестра ми е била жестоко обидена и в пристъп на гняв е заповядала да го накажат е камшика. Тургайз съобщи, че тя се е готвела да отмени заповедта си, но точно тогава малкият ми син си счупил ръката и тя е трябвало да се занимава само с детето. Тя е сгрешила, но първата грешна стъпка е извършил твоят брат, като се е обърнал към нея като към някоя уличница вместо като към дъщеря на благородник, каквато е всъщност. Никога не бих я упрекнал, никога не бих казал, че Ерика е постъпила неправилно.
Ройс беше подметнал на Кристен, че вероятно „гневът“ е бил причината за боя с камшик, но трябваше ли да повярва на думите на Рагнар, че Ерика е щяла да отмени наказанието, ако вниманието й не е било отвлечено от друго събитие? Нали са били достатъчни само няколко думи, за да се спре изпълнението на заповедта й? Кристен бе изпълнена с недоверие.
Пък и разказът на Рагнар не обясняваше женския смях, за който Селиг ясно си спомняше. Това е било смях на жена, която е присъствала там и е изпитвала наслада от страданията на пленника. Тя би трябвало да е наблюдавала бичуването на Селиг, а това означава, че или Тургайз е излъгал господаря си, или самият Рагнар я лъже сега, в момента, за да спаси сестра си. Кристен не би могла да го упрекне за това, тъй като и тя самата би постъпила по същия начин.
Усмихна се на датския воин, с което искаше да покаже, че не му е сърдита, макар че не вярва на думите му.
— Ще освободим Ерика, когато тя заплати за всичко, което е причинила на Селиг.
— Ако всичко, което иска брат ти, са само пари…
— Той няма да приеме откуп.
Настъпи дълга пауза. Рагнар обмисляше думите си.
— Селиг изнасилил ли е сестра ми?
— Ако тя не е девица, то това няма да е по негова вина.
— Искаш да кажеш, че той не я е изнасилил?
— Искам да кажа, че не съм я питала дали е била изнасилена от брат ми или не, така че всъщност не знам. Но тя няма да си тръгне оттук докато той не я освободи. Мисля, че Селиг все още не желае да я пусне.
Конят на Рагнар усети гнева на господаря си, изправи се на задните си крака и изцвили.
— Лейди, това е неприемливо за мен. Нека брат ви излезе да се бием.
— Той все още не е възстановил силите си и не може да участва в двубой. Но тъй като аз отвлякох сестра ти, аз съм готова да се бия с теб. Ще приемеш ли това предизвикателство?
— За това, че си дръзнала да нападнеш замъка ми, ще ти искам откуп. А за това, че си отвлякла сестра ми заради брат си, искам живота му.
— Ако той се съгласи, ще се биете. Но мисля, че трябва да се изчакат няколко дни. По-добре се върни в замъка си и ела отново.
— Ще се бия с него още сега — каза Селиг зад гърба й.
Кристен се обърна и се опита да му препречи пътя. Изруга наум слугата, който му бе казал за пристигането на датчаните.
— Мислиш ли, че си достатъчно силен, за да излезеш на двубой?
— Вече съм достатъчно укрепнал.
— Не, още не си готов. И не ме заблуждавай, защото знам, че все още те боли раната на главата.
— Няма защо да спорим — настоя Селиг.
— Да, няма да спорим. Ти ще приемеш предизвикателството на този датчанин, но само след като оздравееш напълно.
Младият мъж разбираше нейната загриженост и я обичаше още повече за това, но сега Кристен не биваше да се намесва.
— Крис, пусни ме да мина. Сам ще се оправя.
Но тъй като тя не помръдна, той се наведе напред, хвана я за ръка, отмести я и тръгна по стъпалата нагоре. Когато се изкачи до крепостните стени, той погледна надолу към датчаните, видя лицето на Рагнар Харалдсон и започна да ругае.
— Ти! — извика Рагнар, когато на свой ред позна Селиг.
Селиг се обърна с гръб към датчаните. Видя прозореца на стаята си и Ерика, която оттам можеше да вижда половината от войската, пристигнала да я освободи. Беше забравил да я прикове отново към стената с вериги, а трябваше…
— Той май те познава — тихо се обади Ройс зад гърба му.
— Разбира се, че ме познава — раздразнено отвърна Селиг. — Това е онзи датчанин, който ми спаси живота. Бе помислил, че съм един от датчаните, които бяха разбити от твоите хора.
— Помня, че след това много се смяхме, въпреки че му беше признателен. И тъй като си задължен на този мъж, можеш да му се отплатиш, като върнеш сестра му.
— Не! — твърдо заяви Селиг и тръгна надолу по стъпалата. — Аз съм задължен на него, но не и на нея. Ще му върна дълга си като откажа да се бия с него. — Той въздъхна и отново изруга. — Защо, по дяволите, точно този мъж се оказа неин брат?
— Чудесно! — промърмори Ройс и се обърна към жена си, която не откъсваше поглед от брат си. — Значи се намираме в безизходица — добави той с ирония в гласа.
— Може и да не е точно така — намеси се Кристен, наведе се над стената и се провикна към чакащия Рагнар: — Селиг е не по-малко изненадан от теб, че се налага да се срещнете отново при такива обстоятелства. Той признава, че ти е задължен и затова няма да се сражава с теб.
— Не ми дължи нищо, защото спасих живота му по грешка. Нямаше да го сторя, ако знаех, че е мой враг — гневно отвърна Рагнар. — А сега или да приеме предизвикателството ми, или да върне сестра ми.
Кристен се почувства много неловко. Цялото й семейство имаше причина да бъде благодарно на този мъж, независимо дали той приемаше благодарностите им. А сега постъпваха крайно непочтено с него. Изпита силно желание да ритне скъпия си брат.
— Съжалявам — искрено каза тя. — Но брат ми все още иска да я задържи за известно време.
— Няма да си отида оттук без нея. Щом искате обсада, ще я имате! — и Рагнар рязко изви коня си и потегли към лагера на своите бойци.
По лицето на Кристен се изписа раздразнение.
— Забележи, че си тръгна, преди да съм му отправила каквито и да било заплахи.
— Какви заплахи? — намръщи се Ройс.
— Вече няма значение. Той ще обсади замъка и няма да си тръгне без Ерика.
— Значи сме обсадени заедно с краля на Уесекс.
— За бога — изохка тя. — Съвсем бях забравила за крал Алфред.