— Много се радвам да чуя това.
Виктория въздъхна.
— Просто не искам да говоря за твоя наследник тази нощ или която и да било нощ, докато не си уредим сметките и проблема, който е застанал между нас.
— Единственото нещо, което е застанало между нас, е твоята гордост и страха ти да не загубиш независимостта си. Това, че ти не си единствената, която вече не е свободна, кара ли те да се чувстваш по-добре?
Тя му хвърли един продължителен поглед.
— Към себе си ли се обръщате, сър?
— Да.
— Вие ми изглеждате достатъчно свободен.
— Огледай се наоколо, Вики. Аз изгубих цялата си свобода, на която се наслаждавах, в деня, в който наследих Стоунвейл. Аз съм прикован към тази земя и към отговорността, която нося към нашите наследници, до края на живота си.
— А ти си мъж, който винаги ще изпълнява своите задължения, независимо от това, което става. — Тя размишляваше върху собствените си думи, докато изучаваше пътя, който се виждаше между ушите на кобилата.
— Ще направя всичко, на което съм способен, Вики, дори ако някое от тези задължения не ти допада. Но искам да ти напомня че дори в разгара на нашите битки това, което правя, го правя, защото наистина съм убеден, че това е най-доброто за нас и за нашето бъдеще. Не ми е леко да ти се противопоставям — той се усмихна. — Повярвай ми, струва ми твърде много усилия да се сражавам с теб и да губя времето и енергията си за дребни схватки. Много повече предпочитам да те глезя, когато е възможно.
Виктория беше възмутена:
— Да ме глезиш? Ти си мислиш, че ме глезиш? Вие прекалено много надценявате постъпките си, милорд.
Той направи жест, изразяващ техните среднощни отдавания.
— Огледай се наоколо, скъпа моя. Кой друг мъж от всичките ти познати ще се измъкне от топлото си легло в този час само за да те забавлява.
Лека усмивка пропълзя по устните й. Имаше нещо в това, да бъде навън с Лукас по това време на нощта, което винаги действаше на чувствата й. В този момент тя дори не можеше да излее яростния гняв, който й се беше насъбрал през целия ден.
— Е, добре, милорд. Относно това, не съм съвсем сигурна точно колко мъже от моите познати биха ме глезили по този начин. Не съм имала възможността да направя подробно проучване, нали? Може би, ако почна да моля за това, ще намеря двама-трима благородни господа, които биха ми угаждали по този дребен начин.
— Ако те хвана да правиш подобно проучване, така ще се погрижа за това, че няма да си в състояние да седиш удобно на коня си цяла седмица поне.
Доброто й настроение изведнъж се изпари.
— Достатъчно сме говорили за ухажването ви, милорд.
— Аз си имам свои норми, мадам. Опасявам се, че ще трябва да се научите да ги уважавате.
— Аз имам тоалетна масичка, която мога да продължа да избутвам пред вратата си всяка нощ — предупреди го Виктория.
Лукас се усмихна самоуверено.
— Первазът, който се простира от моя прозорец до вашия, е достатъчно широк, за да ми осигури удобна пътека, дори и при безлунни нощи. Но ви предупреждавам, мадам, че ако ме принуждавате да го използвам при лошо и ветровито време, не ви обещавам, че докато се добера до прозореца ви, ще бъда в настроение да ви глезя.
— Но вие, независимо от всичко, ще се доберете до прозореца ми?
— Можеш да разчиташ на това, сладка моя. Бъди толкова сигурна в твърдението ми, колкото в това, че слънцето ще изгрее.
Виктория се осмели да му хвърли още един продължителен поглед и видя, че той също я гледа и очите му отразяваха лунната светлина. Цялото й тяло реагираше и не можеше да устои на силата, с която я завладяваше. Той я желаеше и дори не правеше опит да скрие това. Това пък я накара да почувства собствената си сила и да я обхване въодушевление.
В този момент конят й леко потръпна.
— Лукас, аз…
— Тихо — той дръпна юздите на коня си и се доближи до нея, за да спре кобилата й. Неговият чувствен флирт се бе превърнал в остра бдителност.
— Какво има? — тя инстинктивно снижи гласа си.
— Струва ми се, че не сме сами тук. Бързо! Към дърветата!
Тя не се опита да спори. Подчини се и последва жребеца му към дърветата от страната на пътя. От убежището си в гората те наблюдаваха осветената от лунната светлина алея.
— От кого се крием? — попита тя много тихо.
— Не съм съвсем сигурен, но се сещам само за един човек, който може да има работа посред нощ на пътя.
— Разбойникът? — изведнъж Виктория остана без дъх. — Въпреки всичко той не е напуснал околността. О, Лукас колко вълнуващо! Никога не съм виждала истински разбойник.
— И би трябвало да бъдеш много благодарна. Предполагам, че няма кого другиго да виня, освен себе си, че може сега да видиш един.