— Били Симс.
— Е, добре, Били. Страхувам се, че много си загазил — отбеляза Лукас, прибирайки пищова обратно в джоба си. — Графът на Стоунвейл не одобрява, когато разбойници действат в тази околия.
— Дан’си мислите, че да’ам пет пари за туй, к’во одобрява негово не знам си к’во благородие? — избухна Били. — Не бих вършил таз’ работа като проклет разбойник изобщо, ако последният граф не беше изхвърлил майка ми, мен и сестра ми от нашата къща. К’во, мислите, друго ми оставаше да върша, след като баща ни си опъна петалата от треска? Ний живейм с моята леля и семейството й и няма достатъчно стаи, нито пък храна наоколо. Трябва ли да стоя и да гледам как всичките женоря у дома умират от глад? Не, дяволите го взели! Правих това, което трябваше да направя, като ползвах пищова, който баща ми остави. Туй е всичко.
Лукас го загледа с уважение за известно време, без да каже нито дума.
— Ти си съвсем прав, Били. На твое място аз може би бих направил същото.
Били го загледа леко сконфузен.
— Вий ми приличате на дребен благородник. Сигурно и вий бихте хванали пътя по тоз начин.
— Както ти каза, Били, един мъж върши това, което е длъжен да направи. Но да бъдеш такъв, какъвто можеш. Чувам, че нещата са се променили по тези места. Във владенията на Стоунвейл е дошъл нов граф.
— Не ще да е по-добър от последния граф, помнете ми думите. Кръвта вода не става и сортът им е все еднакъв. Изсмукват и последната капка кръв от хора като мен и моята майка. Майка ми разправя, че новите хора горе в голямата къща са различни, а и аз чух к’во говорят хората в селото, за туй че призраците се били завърнали, но не вярвам на нищо от туй, което говорят.
— Така ли е наистина? — Конят на Лукас се размърда и той разсеяно го потупа по гърба. — Ти си помисли в началото, че аз съм призрак, нали?
Били намусено го стрелна с поглед.
— Вий просто ме изненадахте. Туй е ’сичко. Не съществуват таквиз неща кат’ призраците. — Били се загледа в шалчето на Виктория, заметнато около врата й. Кехлибареният цвят го смути.
— Сигурен съм, че си прав. Но всичко това няма нищо общо с нашата работа. Тук имаме друг проблем.
Били избърса носа си с опакото на ръката си.
— Какъв проблем?
— Как така какъв проблем? Проблемът, какво ще правим с теб, разбира се.
— Що просто не ме гръмнете с вашия проклет пищов и да свършим с всичко?
— Това, естествено, е една възможност. При това съвсем не е необичаен край за един разбойник. Какво мислите вие, госпожо? — Лукас погледна Виктория.
— Аз мисля — каза Виктория меко, — че Били трябва да се яви пред конюшните на графа на Стоунвейл утре сутринта и да уведоми новия коняр, че е нает на работа. А сега мисля, че трябва да си иде вкъщи и да успокои майка си. Без съмнение е, че тя сигурно изключително много се притеснява за него.
Били повдигна очите си и я погледна въпросително:
— К’во ви кара да мислите, че ще получа работа в голямата къща?
— Можеш да бъдеш сигурен, Били — каза Лукас успокоително, — че ще има работа за теб. Работа с по-голямо бъдеще от тази. Тя няма да ти носи толкова вълнения като тази да бъдеш разбойник, но ние се съгласихме с теб, че мъжът трябва да върши това, което му повелява дългът. Ти имаш цял куп женоря вкъщи, за които трябва да се грижиш и не можеш да си позволиш да имаш професия, където могат да те убият тази или другата седмица.
— Т’ва някаква игра ли е, която си играете с мен? — момчето погледна подозрително Лукас.
Виктория се усмихна, закрита под сянката на качулката.
— Това не е игра, Били. Иди си сега при майка си и утре сутринта се яви пред главния коняр. Надниците може би няма да са толкова високи, колкото можеш да изкараш тук, на пътя, но ще бъдат постоянни и сигурни. А точно от това се нуждае семейството ти. Какво има да губиш? Ако нещата не потръгнат, ти винаги можеш да се върнеш към стария си занаят.
Били задържа погледа си за известно време върху нея, опитвайки се да проникне с очите си под качулката на наметалото й. Най-накрая той разтърси главата си със страхопочитание.
— Вий сте, нали? Вий двамата сте призраците — Кехлибарения рицар и неговата дама. Погледнете само шалчето, дет’ го носите. Значи е вярно туй, дет’ разправят хората в селото. Вий сте се завърнали след толкоз много време, за да яздите по земите на Стоунвейл в полунощ.
— Иди си вкъщи, Били. Мисля, че всички имахме достатъчно много вълнения за тази вечер — каза Лукас.
— Да, сър. Няма нужда да ми го повтаряте два пъти. Аз не съм привикнал да имам разговори с двойка призраци. — Били дръпна юздите на коня, ритна го силно и животното препусна в буен тръст.
Виктория го проследи, докато изчезна зад завоя на пътя, след което свали качулката на пелерината си и тихо се засмя.