— Трябва да си призная, милорд, че винаги съм прекарвала много интересно времето си с вас, когато сме търсили приключения посред нощ.
Лукас тихо изруга.
— И никога не сте прекарвали скучно, така ли?
— Никога. Какво ще правим сега?
— Би трябвало да последваме съвета, който ни даде дамата от каретата. Аз би трябвало да те заведа вкъщи и да те набия за безсрамието, което проявяваш, като се разхождаш нощем в мъжки бричове. Но това едва ли ще свърши много работа.
— Това не е най-доброто разрешение — съгласи се Виктория оживено. — Във всеки случай идеята да търсим приключения тази вечер е изцяло твоя, така че това изобщо не би било честно от твоя страна.
— Аха, но ти не си мислиш, че аз съм честен човек, нали, Вики? Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно коравосърдечен, да не говорим за педантизма ми.
— Лукас, аз… — тя наведе очи.
— Няма значение, Вики. Крайно време е да се прибираме вкъщи. За тази вечер си получи приключението.
Той насочи Джордж в посоката, от която бяха дошли, и на нея не й оставаше друг избор, освен да го последва.
Половин час по-късно тя беше на сигурно място в леглото си, но се чувстваше прекалено самотна в него. Невъзможно бе да заспи. Обърна се на едната си страна и се опита да прогони думите на Лукас от съзнанието си — „Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно педантичен.“ А и такъв си беше, уверяваше се тя за стотен път. Определено тя нямаше нужда от повече доказателства след поредното им спречкване през деня. Знаеше, че рано или късно ще си покаже рогата, както постъпваха другите, така наречени джентълмени, които, след като се оженеха, установяваха пълен контрол върху парите на жените си. Но тя също така прекрасно съзнаваше, че всеки друг така наречен джентълмен от всичките й познати щеше да предаде нещастния Били на властите и щеше да се погрижи момчето да увисне на бесилото без никакво угризение на съвестта. Джентълменът щеше да постъпи или така, или щеше да застреля момчето на пътя и щеше да се мисли за герой.
Още в момента, когато осъзна, че си имат работа с момче от околността, тя нямаше абсолютно никакви съмнения относно това, как Лукас ще се справи с положението. Знаеше, че той нито ще застреля момчето, нито ще го изпрати на бесилката. Истината беше, че нейният съпруг не приличаше на нито един от господата, които познаваше, и тя знаеше това още от самото начало. Това беше и причината, заради която се бе озовала в това положение.
Това, обаче, не означаваше, че Лукас не е арогантен, своеволен и деспотичен от време на време.
Тя се обърна на другата страна и се загледа в затворената врата, която съединяваше стаите им. Тоалетната масичка все още стоеше пред нея. Лукас си беше отишъл направо в своята спалня, след като я доведе до вратата й.
Виктория бе очаквала с нетърпение той да дойде в леглото й след тази тяхна нощ, изпълнена с приключения, фактът, че той не дойде, я разтревожи. Тя се чудеше дали не е отишла прекалено далеч, като е барикадирала вратата си срещу него. Може би бе нанесла удар по гордостта му, прекалено жесток удар, който означаваше открито неподчинение. Въпреки всичко той беше неин съпруг. Имаше си свои права, а тя като негова съпруга също има своите задължения.
Виктория се отказа да прави безуспешни опити да заспи и се измъкна от завивките. Нощницата й се развя около нея, когато се отправи към тоалетната масичка пред вратата. Тя напрегнато се заослушва за звуците, които биха идвали от другата стая и които можеха да й подскажат дали Лукас също има проблеми със спането, но не чу нищо.
Желанието й да отвори вратата, която съединяваше стаите им, и много тихо да се промъкне при него, за да види дали той е заспал, беше непреодолимо. Но барикадата се оказа голяма пречка за нея. Тя можеше да я избута назад на старото й място, но по този начин сигурно щеше да събуди Лукас.
Погледна през прозореца и се усмихна. Щом графът на Стоунвейл можеше да се придвижва от една стая в друга, като използва перваза на прозореца, то и тя би могла. Виктория се качи на прозореца, отвори го и погледна надолу — земята изглеждаше много далеч, а и первазът не й се виждаше толкова широк, колкото си мислеше. Така или иначе той се бе справил и беше минал по него дори с болния си крак.
Виктория си пое дълбоко въздух и стъпи на перваза. Студът проникна през тънката й муселинена нощница и тя потрепера. Промъкваше се бавно към другия прозорец, като се придържаше за студените камъни на стената. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото си беше мислила. По най-трудния начин откри, че й се завива свят от височината. Всеки път, когато погледнеше надолу, главата й се замайваше.