На половината път между двата прозореца Виктория съвсем спря. Знаеше, че не може да продължи. Лукас беше представил преминаването си по перваза така, като че ли се е разхождал из парка. Тя не знаеше как той се е справил, но беше принудена да признае поражението си. Опита се да се върне обратно и разбра, че има затруднения с изпотяването на ръцете си. Връщането назад се очертаваше да е по-трудно, отколкото да върви напред.
Това беше смехотворно. Ужаси се от неспособността си да помръдне. Трепереща от студ, плътно прилепена назад, към каменната стена, Виктория се опита да мисли, като затвори очите си. Определено не можеше да остане навън през цялата нощ. Отвори очите си и видя, че прозорецът на Лукас е отворен.
— Лукас, Лукас, чуваш ли ме?
Не чу никакъв отговор и сърцето й замря. Мисълта — позорно да се разкрещи, докато някой от прислугата я чуеше — й се струваше прекалено унижаваща, за да може дори да я допусне.
— Лукас! — извика тя, този път малко по-високо. — Лукас, вътре ли си? Дяволите да те вземат, Стоунвейл. Всичко това е по твоя вина. Събуди се и направи нещо.
— Мътните го взели! Какво, по дяволите, става? — каза Лукас, като се появи на прозореца. — Трябваше да предположа, че ще се опиташ да направиш нещо подобно. Какво, по дяволите, мислиш да правиш?
Тя почувства облекчение.
— Аз просто излязох на разходка — промърмори тя. — Изглежда, че имам някакъв малък проблем със замайването от височината.
— Не мърдай, ще дойда и ще те взема.
— Аз не съм тръгнала на никъде. — Тя наблюдаваше как той сложи крака си върху прага на прозореца и стъпи на перваза. — Мили Боже, милорд, вие сте гол!
— Съжалявам, че засягам деликатната ви чувствителност. Бихте ли предпочели да се върна обратно вътре и първо да се облека?
— Не! Не, да не си посмял! Измъкни ме от този ужасен перваз, преди да си направил каквото и да било.
— Да, милейди. На вашите услуги съм, милейди. Толкова съм щастлив, че мога да ви помогна, милейди. Не повишавайте тона си, милейди, или прислугата наистина ще има за какво да говори утре сутринта.
Тя се отпусна малко, когато силните му пръсти я хванаха за китката.
— Как, по дяволите, си успял да се оправиш по-рано, когато дойде в спалнята ми?
— Бъди сигурна, че не съм минал по този начин само защото обичам да се разхождам по первазите. Използвах го, понеже ти беше избутала онази проклета тоалетна масичка пред вратата, спомняш ли си? Да, разбирам, че барикадата е все още на мястото и затова ти си тук, отвън, нали?
— Страхувам се, че случаят е точно такъв. — Тя го последва с благодарност през отворения му прозорец и влезе на сигурно място в спалнята му, като въздъхна с облекчение и потри ръце. — Много ти благодаря, Лукас. Просто не мога да ти опиша колко ужасно несигурна бях там, на перваза.
— И аз нямам думи да ти опиша колко ужасно изплашен бях, когато те видях! — Ръцете му обгърнаха рамената й в силна прегръдка. — Аз, естествено, съм безкрайно поласкан от ентусиазма ти относно моето легло, но следващия път, когато поискаш да дойдеш при мен, опитай да почукаш.
— Не си ли позволявате прекалено много, милорд? — каза тя, като се намръщи.
— Позволявам ли си? Да не искаш да кажеш, че си била навън, върху онзи перваз, защото си била отегчена и не си могла да измислиш какво друго да правиш до края на нощта, освен да се разхождаш от прозорец до прозорец?
Нямаше никакъв смисъл. Тя едва ли можеше да отрече, че се е опитвала да се добере до спалнята му.
— Не ме дразни, Лукас. Положението ми е достатъчно унизително.
Той се усмихна бавно и много чувствено.
— Какво толкова унизително има в това да си признаеш, че ти харесва това, което двамата откриваме в брачното си ложе, скъпа моя?
— Не това, а това, че ти бях ядосана през целия ден, а сега ти, без да се замислиш, ще направиш заключението, че аз съм тук, защото искам да се любим.
— А не си ли точно за това тук?
— Да, така е. Но това не означава, че съм си променила мнението за каквото и да е, а ти, разбира се, ще си помислиш, че съм го променила. Или пък още по-лошо — ти можеш да си извадиш заключение, че винаги можеш да ме поставиш на колене, като ме изведеш в полунощ да търсим приключения. Това изобщо не е така.
— Няма изобщо за какво да се срамуваш, Вики — той тихо се изсмя. — Но ако това ще те успокои, аз ти обещавам да не стигам до извода, че твоето присъствие тук означава, че си ми простила завинаги. Така става ли? Утре можем да се върнем обратно на бойното поле и към битката, която ти започна днес, ако това е, което ти желаеш.