Лукас знаеше, че цялото преустройство на къщата и всичко около нея се извършва под прекия контрол и указания на Виктория. Нейните пари сами по себе си не можеха да постигнат това чудо — да превърнат Стоунвейл в един дом. Това постижение се дължеше на нейната женска ръка.
Тя беше донесла нещо безкрайно по-ценно от самото си наследство в тази женитба, призна си Лукас. Тя беше донесла самата себе си с природната си интелигентност, естествения си ентусиазъм и щедрата си натура. Прислугата и наемателите я обожаваха. Хората от селото се гордееха, че тя беше открила магазините им и ги бе поела под свое покровителство. Самият факт, че сметките на търговците винаги се изплащаха бързо, също не остана незабелязано. Качеството на наличната стока в селото вече бе чувствително подобрено.
Добре беше избирал, каза си той, докато разглеждаше градината през прозореца. Имаше всичко, което би могъл да иска един съпруг — интелигентна дама за през деня и страстно, огнено създание, което да топли леглото му през нощта. Какво повече би могъл да желае един мъж. И въпреки това той се чувстваше странно незадоволен. Беше открил, че има още няколко неща, които желаеше Виктория да му даде. Осъзна, че копнее за сладките, трепетни любовни думи, които тя отказваше да произнесе от първия ден на тяхната женитба, а също така желаеше да има пълното й и безгранично доверие в него. Той може би нямаше така да жадува нито за любовта й, нито за доверието й, ако не беше стигнал до заключението, че няма да намери покой, докато не получи и двете. Не се интересуваше от деловия й подход към нейната собствена съдба. За нея тази женитба не трябваше да бъде просто още едно капиталовложение. По дяволите! Нямаше да й позволи да гледа повече по този начин на брака им. Той погледна картината, изобразяваща „Кралица Стрелица“, която беше донесъл от горе, и я подпря да стои изправена на бюрото му. Всеки път, когато я погледнеше, той си спомняше изгарящото изражение на лицето на Виктория онази нощ в странноприемницата.
Мисля, че съм влюбена в теб, Лукас!
Вратата на библиотеката се отвори точно когато нагласяше картината така, че да може да се вижда и от стола, които стоеше от другата страна на бюрото му.
Реверънд Уърт беше въведен в стаята. Той се усмихна на домакина си и размаха едно списание:
— Последното издание на „Преглед на селското стопанство“ — съобщи той. — Мислех, че може би ще искате да го видите.
— О, да, много дори. Благодаря ви, сър. Моля ви, седнете.
— Вие сигурно ще имате прекрасен изглед от тези прозорци, когато лейди Стоунвейл привърши работата по градината. — Викарият се загледа навън, след което седна на едно от махагоновите кресла. — Съпругата Ви е прекрасна жена, сър, ако не възразявате да направя подобна забележка. Един мъж не би могъл и да мечтае за по-добра другарка и помощничка.
— Току-що и аз си мислех нещо подобно.
— Сигурно съзнавате, разбира се, че хората от селото са започнали да я наричат тяхната Кехлибарена дама, при това съвсем с основание.
Лукас се усмихна.
— Няма да се притеснявам, докато жителите не започнат да ме наричат техния Кехлибарен рицар. Не бих искал да ги карам да мислят, че техният стопанин е призрак, иначе могат да решат, че биха могли да отложат плащането на наемите си за отвъдния живот.
— Бъдете сигурен — каза викарият, смеейки се тихо, — че те гледат на вас като на съвсем действителен и доста стабилен човек. Определено не като на призрак. Вие сте един истински господар, Стоунвейл, и аз съм сигурен, че добре го съзнавате. А и вашето покровителство е точно това, от което тази земя и нейните хора имаха нужда от доста време. Това ми напомня за…
— Да?
Викарият сви веждите си многозначително:
— Носи се една мълва, че Кехлибарения рицар и неговата дама са се разхождали късно тази нощ.
— Дали е така наистина?
— Изглежда някакво момче от селото е разправяло, че ги е видяло. Лично аз се запитах какво е правило точно това момче посред нощ, още повече вярвам, че мога да рискувам да отгатна. Във всеки случай, тази среща с рицаря и неговата дама е променила отношението на момчето към това изключително опасно занимание, каквото е да бъдеш разбойник. Вместо това момчето е предпочело да дойде да работи във вашите конюшни.
— Да, много по-безопасна, но не така вълнуваща професия.
— Наистина — викарият се усмихна. — То всъщност е добро момче и тъй като носи отговорността да се грижи за майка си и сестра си, аз определено съм доволен, че рицарят не е счел за свое задължение да застреля момчето на пътя или да го прати на бесилото.