Лукас сви рамене.
— Може би рицарят е бил свидетел на безсмислената смърт на достатъчно много млади мъже. Може би дори и на един призрак му е дошло до гуша от подобни неща. Исках да ви попитам какъв напредък имате с книгата си, посветена на градинарството.
Викарият го погледна с явно разбиране, след това премигна и се усмихна добродушно.
— Много мило от ваша страна, че проявявате интерес. Работя върху главата, в която става въпрос за розите. — Той погледна картината, която стоеше подпряна на бюрото. — Трябва да ви призная, че това е една прекрасна творба на „Кралица Стрелица“. Изпипана е толкова изящно и с такива подробности, че изглежда като жива. Превъзходна е! Как се сдобихте с нея, ако мога да запитам?
— Подарък ми е.
— Наистина ли? Аз все още търся някой да ми изрисува цветните илюстрации за моята книга, както знаете.
— Да, струва ми се, споменахте, че търсите един даровит художник, добре владеещ четката, а също така и разбиращ малко от ботаника.
Викарият продължаваше да изучава картината на Виктория.
— Който е направил това, би бил най-идеалният. Вие случайно познавате ли художника?
— Що се отнася до това — каза, смеейки се Лукас — да, познавам го.
— Отлично, отлично! А ще ви бъде ли възможно да уредите да мога да се срещна с него?
— Художникът е жена и мисля, че ще мога да уредя да говорите с нея.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен — каза щастливо викарият, — безкрайно благодарен!
— За мен ще бъде удоволствие — каза Лукас. — Мога да ви уверя, че ще се срещнете с нея. А сега бих искал да Ви запитам за мнението Ви относно изграждането на напоителни системи за фермите, които граничат с горите. — Лукас разгърна картата върху бюрото и посочи ивица земя.
— Да, наистина. Трябва да се направи нещо, за да се увеличи продуктивността на тази област, нали? Дайте да видя какво имате предвид — викарият се наведе напред, за да проучи внимателно картата и повдигна очите си още веднъж. — Не искам да ви притеснявам, Стоунвейл, но имате ли някаква представа след колко време ще мога да се свържа с художника, за когото споменахте?
— Скоро — обеща Лукас. — Много скоро.
Два часа по-късно Лукас изпрати гостенина си до вратата, след което се отправи към стълбището, като носеше своята ценна картина. Чувстваше се много доволен от себе си. По-правилно би било — самодоволен, призна си той, когато стигна площадката на стълбището и се отправи към хола, за да стигне до стаята си. Да се намери най-подходящият подарък за една жена, която беше донесла значително повече пари от съпруга си в брака им, не беше лесна задача. Човек едва ли може да използва личното наследство на съпругата си, за да й купи диамантено колие.
Лукас отново закачи картината на мястото й много внимателно и отстъпи назад, за да й се полюбува, след което се отправи към вратата, която съединяваше двете стаи. След като отвътре не се чу никакъв отговор, той се намръщи и опита отново. Беше сигурен, че Грегс му каза, че Виктория се намира в стаята си.
— Вики?
Тъй като все още не се чуваше никакъв отговор, той завъртя валчестата топка на дръжката, отвори вратата и огледа спалнята. Веднага я видя да стои до прозореца. Трите писма, които бяха пристигнали тази сутрин, лежаха на изработеното от розово дърво бюро пред нея. Тя се обърна към него, докато той прекосяваше стаята, и се усмихна измъчено.
— Съжалявам, Лукас, но не се чувствам много добре. Качих се тук, за да си почина.
Неприятно усещане премина през него. То му напомни за онзи вид усещане, което изпитваше на бойното поле, преди да гръмне първият куршум.
— Ти беше много добре на закуска.
— Това беше, преди да отворя пощата си.
Той малко се отпусна:
— Да смятам ли, че ти все още си раздразнена от това, че трябва да се чувстваш задължена да приемеш поканата на Джесика.
— Джесика Атертън няма нищо общо, а и изобщо тя вече не ме интересува.
— Радвам се да чуя това! — Той застана по средата на стаята и после седна срещу нея. Опъна краката си напред, като разсеяно разтриваше бедрото си. — Какво има, Вики? Виждал съм те в различни настроения, но никога не съм те виждал такава, кълна ти се! Ти ме караш да оставам без дъх, опитвайки се да бъда в крак с теб.
— Никога не съм изпадала в подобно положение и трябва да си призная, че не знам как да се справя с него. Но едно е сигурно — нещо трябва да се направи, иначе ще полудея.
— Наистина ли не се чувстваш добре — той се усмихна. — В края на краищата, да не би случайно да носиш дете, Вики? Мислила ли си по този въпрос?
— Ако трябва да бъда откровена, Лукас, да нося дете е много по-просто нещо, отколкото решаването на този проблем.