— Ти си се надявала, че по време на пиянските си вцепенения той ще си мисли, че вижда призрака на мъртвата си съпруга.
Виктория кимна:
— Да. Отначало той си мислеше, че сънува кошмари. След това започна да ми говори. Беше зловещо, Лукас. Той ми заповядваше да си отида и да го оставя на мира. После ми разказа за това, как отначало не е имал никакво намерение да се жени, но са му трябвали пари и защо аз не мога да разбера това. Той ме умоляваше да го оставя на мира. Най-накрая една нощ нервите му съвсем не издържаха. Той тръгна след мен с един нож, като ми каза, че ще ме убие отново и този път ще се постарае да си свърши добре работата.
Лукас затвори очите си за секунда, опитвайки се да не мисли за това, колко близо е отишла тя до собствената си смърт.
— Това се е случило тогава, когато е пострадал върху стълбите?
— Да, аз бягах от него надолу към хола. Започнах да слизам по стълбите. Той беше точно зад мен, като държеше високо в ръката си ножа и крещеше и обясняваше как щял да ме убие. Той си препъна краката някъде на третото стъпало и падна надолу.
— Слугите — промърмори Лукас, — къде бяха те?
— В къщата има само двама — една възрастна двойка, като техните стаи са доста отдалечени и са в задната част. Те имат навика да се оттеглят рано и да не се мяркат пред очите на господаря си до сутринта. Крясъците, които може би са чули тази нощ, определено не са първите, които са чували в тази къща. Те са се научили да си гледат само своята работа.
— Разбирам. Провери ли дали вторият ти баща наистина е мъртъв?
— Не. Аз бях толкова изплашена, че побягнах. Вероятно падането му не го е убило — тя погледна изрезките от вестниците. — Лукас, не знам на какво да вярвам. Мислиш ли, че може да е организирал собственото си погребение, за да ме преследва така, както аз го преследвах някога?
— Това е една възможност.
Виктория прехапа устните си.
— Какво е правил през всичките тези месеци, ако все още е жив?
— Може би се крие. Чака да види дали ще отидеш да разкажеш на властите.
— Той беше мъртъв. Знам, че беше мъртъв. Аз го убих — каза тя.
— Ти не си го убила, Вики. Ти си се опитала по много умен начин да изтръгнеш едно признание и си го получила. С течение на времето ти сама започваш да се погубваш и там е целият проблем — каза Лукас много твърдо. — А това дали той наистина е мъртъв, или не е, остава тепърва да разберем. Тази история с брошурата и с бележката определено ни посочва, че има някои неясни неща, които трябва да проучим.
— Като например кой ми е изпратил тази бележка и брошурата с изрезките.
— Да — съгласи се Лукас. — Това е един от няколкото въпроса, на които, мисля, трябва да намерим отговора колкото може по-скоро. Също така, има нещо общо между онази карета, която почти щеше да те прегази и разбойника, който ме нападна през нощта, когато ти намери табакерата.
— Лукас, всичко това много ме обърква. Не мога да продължавам да живея по този начин. Аз трябва да намеря отговорите.
— С цялото си сърце съм съгласен с теб. Както вече казах, има няколко въпроса, на които трябва да намерим отговорите. Мястото, откъдето трябва да тръгнем, е градът, където и всичко започна — той се усмихна. — Сега имаме една отлична причина да отидем в Лондон, освен поканата за бал на лейди Атертън, нали?
Виктория леко се изсмя:
— Лукас, кълна се, че ти си невъзможен! Дори и в такава ситуация пак кроиш планове, за да ме накараш да правя това, което ти пожелаеш.
— Стратегия, скъпа моя. Добре съм я изучил. Сега, тъй като това, без съмнение, ти се отразява крайно неблагоприятно, аз имам една изненада за теб. Спомняш ли си картината, на която беше изрисувала „Кралица Стрелица“?
— Да, разбира се. И какво общо има това?
Лукас я дари с една бърза целувка.
— Викарият би желал още половин дузина рисунки с водни бои на същата тематика за книгата му, посветена на градинските цветя.
Изражението на изненада, изписано върху лицето на Виктория, беше изключително приятно за Лукас.
ГЛАВА 17
Естествено, Лукас беше приел нейното ужасяващо откровение толкова спокойно, като че ли тя просто му казваше какво е приготвил готвачът за вечеря. Какво беше очаквала тя? Виктория продължаваше да си задава този въпрос няколко дена по-късно, докато седеше с Анабела и леля Клео в магазина на една известна лондонска модистка. Беше ли допускала тя всъщност, дори и за момент, че той ще реагира така, както се очаква от един нормален съпруг да реагира на подобни шокиращи новини?