— Ние точно сега започваме сериозно да играем. Нямате никакво право да се намесвате по този начин!
Но другият младеж вече се беше изправил на крака, той бе разпознал Лукас със закъснение:
— Моля за извинение, Стоунвейл. Не се притеснявайте и не бързайте. Струва ми се, че можем да изчакаме, за да продължим точно тази игра. Може би нашият късмет ще се обърне.
Лукас погледна младежа и едва-едва се усмихна:
— Единственият начин да проработи вашият късмет е да си намерите друго занимание. Докато играете с Еджуърдс, вие, без съмнение, ще продължавате да губите.
— Бих искал да ви уверя, че спечелих няколко хиляди лири преди около час — заяви първият мъж.
— Наистина ли? А с колко разполагате сега?
Мъжът изгледа Лукас:
— Това не е ваша работа.
— Съгласен съм с вас. Вие можете да постъпвате както си искате. Уверявам Ви, че изобщо не съм заинтересован от вашите загуби. А сега, бихте ли ме извинили?
— Хайде да вървим. Бързо — промърмори вторият младеж, като издърпа приятеля си от масата. — Ти едва ли искаш да се забъркаш в скандал със Стоунвейл. Можеш да ми вярваш. Един мой приятел е служил под негово командване. Разправя, че той знаел как да се грижи за себе си.
Еджуърдс наблюдаваше как двамата младежи се измъкват, и когато се скриха от погледа му, се обърна към Лукас:
— Не одобрявам много това, че наплашихте моите невинни агънца, преди да бъдат достатъчно оскубани, Стоунвейл. Само защото на теб ти се е усмихнала съдбата и си се оженил за пари, не означава, че ние, останалите, не трябва да продължаваме да си изкарваме прехраната.
— Аз съм уверен, че ще си намерите други източници за доход още преди разсъмване. Вие винаги сте бил много вещ при предпазливото опазване на това, което се намира в техните джобове и преминаването му във вашия. Кажете ми, Еджуърдс, кое по ви привлича — да измамвате глупави младежи, които просто прекалено много са пили, или да крадете от млади хора, които вече са мъртви или умират?
Еджуърдс разпиля картите на масата.
— Така значи, вие сте ме видели онзи ден. През цялото време се чудех за това. Трябваше да ти прережа гърлото, докато имах тази възможност, и да си тръгна чак когато се убедя, че си наистина мъртъв.
— И защо не го направи?
Еджуърдс сви рамене:
— Ако трябва да бъда съвсем откровен, не мислех, че ще доживееш до изгрев слънце, Стоунвейл. Очевидно имаш най-изумителния късмет.
— По-късно някой се опита да обърне късмета ми. Реших да се докопам до теб, за да разбера дали имаш някаква представа за това, кой би искал да го направи?
Еджуърдс се усмихна, като очите му проблясваха зад полуотворените му клепачи.
— Може би някой, който е загубил значителна сума пари в миналото от теб?
— Този списък ще включи и теб.
— Тогава нека ме включи.
Лукас направи малка пауза и каза:
— Да не би да се опитваш да ме убиеш, Еджуърдс?
— Бъди сигурен, нямам никакво намерение да се оставя да ми се обаждаш повече. Нима мислиш, че твоят късмет не би могъл да ти изневери? Струва ми се, че много добре си се погрижил за себе си след това.
— Случиха се един или два незначителни инцидента. Не е необходимо да навлизам в подробности. Ако ти наистина нищо не знаеш за тях, толкова по-добре, но ако ти е известно нещо за тях, бъди сигурен, че ще видиш как те ще престанат.
— Защо трябва да ме е грижа какво ти се случва? Ти започваш много да ми досаждаш, Стоунвейл.
— Тогава нека да го кажа по този начин — ако се случи още някакъв инцидент от такъв сорт, какъвто аз бих нарекъл обезпокояващ, то аз ще дойда да те потърся и тогава ще обсъдим въпроса по-подробно. Може би на „Клери Фийлд“? При изгрев слънце?
Ръката на Еджуърдс застина върху картите:
— Би било много нечестно в случай, че аз не съм автор на тези инциденти.
— Да, но много малко неща са честни в този живот, нали? Аз окончателно се убедих в това в деня, когато те видях да се разхождаш сред мъртвите и ранените и да прибираш каквото намериш в джобовете им.
Лукас се изправи на крака, обърна се и се отдалечи от игралната маса, без да се обръща назад.
Виктория стоеше пред прозореца облечена в нощницата си, когато чу как се отвори вратата, която съединяваше стаята й с тази на Лукас. Тя се обърна и го видя да влиза. Той се беше преоблякъл и носеше халат.
— Ето те най-после! Благодаря ти, Боже! Толкова много се тревожех! — Тя се затича боса и се хвърли в прегръдките му.
Лукас залитна едва доловимо, когато болният му крак се огъна от удара й, но той бързо възстанови равновесието си. Ръцете му я обгърнаха здраво.
— Аз ще се постарая да направя така, че по-често да се тревожиш, ако това е поздравът, който ще ме очаква.