— Кажи ми, Джесика, доволна ли си от брака си?
— Атертън е толерантен съпруг. Това е най-многото, което една жена може да очаква от брака си. Аз изпитвам голямо задоволство от факта, че съм добра съпруга за него. Човек трябва да прави това, което е длъжен да прави.
„Толерантен съпруг.“ Виктория го бе нарекла така веднъж или два пъти, помисли си Лукас. Изведнъж се почувства освирепял. Това ли бе всичко, което означаваше той за нея. Един толерантен съпруг?
— Извини ме, Джесика. Струва ми се, че току-що видях Потбъри в навалицата до прозореца. Искам да го попитам нещо по един въпрос.
— Разбира се.
Лукас избяга от домакинята си, но знаеше, че не може да избяга от думите й. Както често се случваше с Джесика Атертън, тя можеше много да преувеличава, но не се лъжеше в наблюденията си. Беше права в това, че Виктория е честна и почтена жена. Но Лукас не искаше да приеме, че също така бе права, когато заяви, че Виктория, без съмнение, е приела този брак, защото това е най-разумното нещо, което можеше да се направи. Той не искаше да бъде просто един толерантен съпруг.
Не можеше да се насили да повярва, че когато Виктория потръпваше и крещеше в прегръдките му, просто изпълняваше задълженията си на съпруга. Тя се грижеше за него, помисли си той. Беше почти сигурен, че тя може да се научи да го обича отново, ако спре да издига отбрана, за да запази гордостта си. Нейната проклета женска гордост беше това, което я възпираше от пълното отдаване.
Лорд Потбъри се усмихна топло и приветства с добре дошъл Лукас, когато го видя да се отравя към него.
— Радвам се да те видя отново, Стоунвейл. Трябва да ти кажа, че младоженката изглежда направо блестяща тази вечер. Как вървят нещата в Йоркшир?
— Много добре, благодаря ти. Но ми липсваха седмичните сбирки на Обществото. Исках да те питам как вървят експериментите с електричеството. Да си чувал за някакво по-интересно постижение в тази област?
Лорд Потбъри светна, като каза:
— Гримшоу претърпя известна злополука миналата седмица. Ужасно се пораздруса. Мислехме, че е свършил, но засега доста добре се възстановява.
— Радвам се да чуя това. Върху какво работи той?
— Мисли, че има някаква идея, как да създаде по-малка, компактна система за съхраняване на електрическата енергия. Надявам се да не се убие с това електричество, преди да е довършил работата си около изобретението.
— Наскоро четох нещо около работата по съживяването на мъртвите — небрежно каза Лукас.
— Да, да, и аз го видях. Доста интересно, но досега никой не е видял съживени трупове да се разхождат — Потбъри тихо се изсмя.
— Значи не вярваш, че подобни експерименти могат да доведат до успешен резултат?
— Кой може да твърди това със сигурност? Аз лично много се съмнявам!
— Да — каза Лукас, — аз също. Което значи, че трябва да търсим отговора сред живите.
— Моля?
— Не, няма значение. Просто сам си правя някои заключения. Ако ме извините за момент, мисля, че ще се опитам да си пробия път ей до там, където е застанала жена ми.
— Желая ти успех. Тази вечер направо е претъпкано, нали? А и по-лошо става. В момента още хора пристигат. Може би това ще бъде сбирката на сезона. Тук е лейди Нетълшип. Тази вечер изглежда доста очарователна, нали? Ще се опитам да се добера до нея.
Лукас учтиво кимна и се запромъква през навалицата. Трудно напредваше, защото почти всеки, покрай когото минаваше, настояваше да го спре и да му поднесе лично поздравленията си. Той беше по средата на разходката си през балната зала, когато един лакей, облечен в ливрея, се изпречи на пътя му. Носеше малка сребърна табличка, върху която лежеше запечатано писмо.
— Един мъж се появи на вратата и помоли това да ви бъде предадено, милорд — каза учтиво лакеят. — Съжалявам, че се забавих. Отне ми доста време, докато ви открия.
Лукас се намръщи и взе бележката, кимайки рязко в знак на благодарност към прислужника. Той сложи няколко монети върху табличката и лакеят изчезна сред морето от гости.
Имам информация относно някои инциденти, която би могла да ви заинтересува. Много спешно. Чакам навън в черна карета близо до ъгъла.
Лукас смачка бележката и погледна в посоката, където Виктория беше застанала сред една групичка от бърборещи и смеещи се хора. Той се отправи към нея, този път без да се спира учтиво, когато биваше поздравяван от доброжелатели.
— Чудя се дали бих могъл да отвлека съпругата си за една-две минути — каза той, когато се промъкна до малката групичка, наобиколила Виктория. Това беше заповед, а не молба и всеки отстъпи назад моментално.
Виктория изненадано го погледна, а след това се усмихна разбиращо на жените в групичката.