— Мъжете така се променят след брака, не намирате ли? — промърмори тя нещо като извинение. — Защо те са толкова сговорчиви и галантни преди сватбата и толкова диктаторски настроени след това?
Лукас я хвана за ръката и я отведе настрана, по-далеч от смеховете и кикотенето, което чуваше зад гърба си.
— Ще ви задържа само за една минута, мадам, след което ще можете да продължите наблюденията си върху съпрузите.
— Лукас, аз просто се шегувах, дяволите да го вземат. Какво има? Нещо лошо ли се е случило?
— Не знам. Просто получих това — той й подаде бележката.
Тя я прочете с широко отворени очи.
— Еджуърдс?
— Той трябва да бъде. Сигурно не е получил покана и не може да влезе, за да поговори с мен. Аз ще изляза навън, за да видя какво иска. Дойдох да те предупредя, че ще отсъствам за известно време. Не искам да привличаш вниманието на хората върху това, че съм излязъл. Не знам колко време ще отсъствам.
С убийствен поглед Виктория се заоглежда:
— Мисля, че ще е напълно възможно да се измъкнеш незабелязано. Знаеш ли, струва ми се, че и двамата можем да се измъкнем. Тази навалица става все по-голяма, така че никой не би се досетил, че сме си тръгнали. Всеки, който ни потърси, просто ще допусне, че сме на другия край на залата или на масата за игра на карти, или дори навън в градината.
— Виктория…
Изражението на лицето й беше силно заинтригуващо и сияеше от предчувствието.
— Да, убедена съм, че и двамата можем да се измъкнем незабелязано. Ти пръв ще тръгнеш, а аз просто съвсем небрежно ще тръгна към градината, ще прескоча стената и ще се покажа някъде около ъгъла. Ти можеш там да ме чакаш.
— Ти с всичкия ли си? — Той беше втрещен, въпреки че беше допускал, че трябва да очаква нещо от този род. — Няма да правиш нищо подобно. Съвсем категорично ти забранявам. Ще останеш тук, Вики. Това е безпрекословна заповед. При никакви обстоятелства няма да напускаш тази бална зала! Дори няма да излизаш в градината на свеж въздух! Чу ли ме добре?
— Съвсем ясно, милорд. Уверявам ви, че добре изразихте мнението си. Честно да ти кажа, Лукас, понякога имаш ужасния навик да действаш обезсърчително върху неща, които пряко ме засягат.
— Прости ми, скъпа моя, но понякога ти имаш ужасния навик да ми излизаш с най-идиотските предложения, които някога съм чувал. Сега се върни при твоите приятели. Ще се върна колкото се може по-скоро.
— А аз ще изискам пълен отчет, колкото се може по-скоро, след като се върнеш в балната зала.
— Да, мадам.
Тя постави ръката си върху неговата и изведнъж в очите й се появи напрежение.
— Лукас, обещай ми, че ще бъдеш много внимателен.
— Сигурен съм, че няма никаква опасност — каза той успокояващо. — Но ти обещавам. — След това леко се намръщи, като видя деколтето на роклята й. — Единствената истинска опасност тази вечер се състои в това, че можеш много лошо да простудиш гърдите си.
— Ще се опитам да се стопля с танцуване — тя се усмихна. — Тръгвай, Лукас, и бързо се връщай!
Той искаше да я целуне по прекрасните устни, но знаеше, че сега е невъзможно. Подобна публична проява на чувства би била доста скандална. Абсолютно немислима! Освен това, едва ли щеше да престане да мисли за нея.
— Вики?
— Да, Лукас?
— Все още ли ме смяташ просто за един толерантен съпруг?
— Твърде толерантен, милорд — каза тя оживено.
Той се обърна и започна да се придвижва през тълпата към прозорците. Изгуби известно време, тъй като не искаше да привлича вниманието върху себе си. Напусна залата, когато се убеди, че никой не би сметнал за нередно той да излезе навън, за да подиша чист въздух.
Градинската стена на Атертънови не бе по-трудна за прескачане, отколкото тази на лейди Нетълшип. Лукас откри сред тухлите няколко пролуки, изпълнени с бръшлян, и малко по-късно вече бе прескочил върха, като успешно се приземи от другата страна. Озова се в една тясна алея, където беше тъмно като в рог. Тя вонеше ужасно, както всички алеи в Лондон, но това не го притесни. Заобиколи, за да стигне до предната част на къщата, и мина през една групичка размотаващи се кочияши и коняри, които играеха на зарове. Спря се и застана в сянката на един впряг коне, за да разгледа внимателно поредицата от карети. Близо до ъгъла, малко по-настрани от другите, имаше една малка, черна, едва забележима кола. Очевидно чакащ, кочияшът седеше върху капрата.
Лукас заобиколи една-две карети, които се намираха между него и черната кола, и се приближи от другата й страна.
— Да не би случайно да чакате някого?
Кочияшът веднага се обърна и се втренчи в Лукас:
— Да, сър.
— Може би аз съм този, когото чакате.