— Дори не ви видях да излизате от къщата — каза кочияшът с нотка на възхищение. — Имам един пътник вътре, който иска да размени една-две думи с вас.
Лукас погледна подозрително вътре в тъмната карета и видя в ъгъла един полуизлегнал се мъж. Спомни си, че като му се наложи да излезе незабелязано от тържеството, без да се набива на очи, беше му невъзможно да си вземе балтона, а в плътно прилепналото му вечерно облекло нямаше начин да скрие пистолет. Беше жалко!
— Добър вечер, Еджуърдс! Чакаш ме, предполагам.
— Имам нещо, което мисля, че ще те заинтересува, Стоунвейл. Имаш ли нещо против да влезеш за малко?
Лукас обмисли наум възможностите и реши, че перспективата да получи някои отговори по въпроса, си струваше риска. Той отвори вратата и се качи в каретата с известна несръчност, като съвсем подчертано внимаваше за болния си крак повече, отколкото беше необходимо. Той не се изненада много, когато видя Еджуърдс да изважда от дълбокия си джоб един пистолет.
— Предполагам, всеки път, когато кракът ти те безпокои, си спомняш онзи ден, когато щеше да умреш, нали, Стоунвейл?
— Надявам се, че най-накрая ще бъдеш така любезен да ми обясниш какво всъщност става, преди да натиснеш спусъка — отбеляза Лукас, като разтриваше бедрото си, докато сядаше срещу другия мъж.
— Можеш да бъдеш спокоен, Стоунвейл. За известно време няма да натискам спусъка. Моят съдружник има няколко задачи, които трябва да се изпълнят, преди да получа това удоволствие.
— Да не би случайно името на твоя съдружник да е Самюъл Уитлок?
— Уитлок? Какво смехотворно предположение! — Еджуърдс почука един-два пъти по покрива на каретата и колата потегли. След това погледна към Лукас и избухна в неприкрит смях. — Как си представяш да се образува съдружие с мъртвец? Много забавно!
ГЛАВА 19
Писмото пристигна при Виктория върху сребърен поднос точно когато се връщаше от дансинга с лорд Потбъри.
— Моля Ви, извинете ме! — Тя бързо се усмихна на придружителя си и отвори бележката.
— Разбира се. Нищо сериозно, надявам се?
Виктория прочете краткото съобщение, като се надяваше Потбъри да не забележи, че пръстите й трепереха под красивите ръкавици.
Елате веднага, ако животът и честта на съпруга ви имат някаква стойност за вас. Една карета ви чака на ъгъла, с дрехите, от които ще имате нужда. Кочияшът ще ви даде инструкции, когато пристигнете. Времето е много ценно.
— Не — каза Виктория, като се усмихваше много ведро на Потбъри. — Всичко е наред. Просто кратка бележка от една приятелка, за да ми съобщи, че е отишла да подиша малко чист въздух в градината. Кани ме да я придружа. Предполагам, че е решила, че е по-лесно за някои от лакеите да ми донесе съобщението в тази тълпа, отколкото тя самата да си пробива път до мен. Ще ме извините ли?
— Естествено. — Потърби изискано се наклони над ръката й. — Забавлявайте се. Градините на лейди Атертън са доста просторни. Още веднъж моите поздравления за сватбата ви със Стоунвейл! Той е добър човек.
— Да, нали?
Виктория незабелязано прибра наметалото си, обяснявайки, че отива в градината за няколко минути и че навън е доста студено. След това много дискретно се измъкна през един от френските прозорци.
Не след дълго тя се озова в неосветената част на грижливо поддържаната градина на лейди Атертън. Няколко редици подрязан жив плет и изкусно подрязани дървета в най-различни форми я закриваха от прозорците на балната зала. Градините на Джесика Атертън бяха като самата Джесика Атертън, заключи Виктория — красиви, съвършени, недосегаеми. Изкачването на стената й отне известно време. Беше принудена да повдигне роклята си нагоре, до самия край на бедрата си, за да може да се справи с положението, и през ума й бързо мина мисълта — какво би казал Лукас, ако види колко много се показва от краката й. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса веднага. Щеше да причини нещо зверско на Еджуърдс веднага щом го открие, ако Лукас вече не го е направил.
Виктория сбърчи носа си при вонята, която идваше от алеята, после си сложи наметалото и вдигна качулката върху главата си. След това бързо се отправи към ъгъла.
Един кочияш я чакаше. Очевидно полупиян, той повдигна нагоре шапката си с присмехулен жест на почитание:
— Предполагам вие сте дамата, която чакам.
Виктория не каза нищо, като осъзна, че той сигурно си мисли, че ще я води на тайна среща с любовника й. Тя се скри още по-дълбоко в наметалото си и бързо се качи в кабриолета. Колата се раздруса и потегли, преди тя да се беше настанила удобно и почти загуби равновесие.