Тя потъна в мисли за чудото на последното си приключение. Да бъде влюбена и все още свободна — какво повече можеше да иска една жена.
Виктория стоя дълго до прозореца, като се опитваше да види бъдещето в тъмнината на нощта. Но всичко изглеждаше мътно, без ясни очертания. Доста по-късно тя си легна.
На разсъмване се събуди внезапно, скочи и се изправи срещу възглавниците.
Изчадие, ще те пратя обратно в пъкъла.
Ножът.
Мили Боже, ножът.
Тя не помнеше добре кошмара, който и се присъни, докато спеше, но не се и нуждаеше от подробности. Имаше подобни сънища доста често през последните няколко месеца и те завършваха винаги по един и същи начин, като я оставяха безпомощна и разстроена, изпълнена с чувството за тъмна, потомствена заплаха, която нямаше логично обяснение.
„Този път поне насън не съм крещяла“, помисли си с облекчение Виктория. Понякога тя пищеше по средата на ужасните сънища и бедната Нан трябваше да тича, за да види какво става с нея.
Виктория стана от леглото. Знаеше от опит, че дневната светлина прогонваше обезпокоителните мисли. Вече бе светло и нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Тя напипа халата си. Денят бе ясен и скоро утринната светлина щеше да нахлуе в оранжерията. Прекрасен ден за рисуване. Когато й се проваляха някои планове, тя често намираше успокоение в рисуването. Облече се бързо и се затича надолу по стълбите. Икономът току-що бе започнал да се разпорежда, чуваше се тракането на тигани в кухнята.
Стативът й, кутията с боите и скицникът бяха точно там, където ги беше оставила. Виктория разглеждаше оранжерията, когато погледът й се спря на цветето „Кралица Стрелица“. Утринната светлина го обагряше и разкриваше чудната кръстоска между жълто и златисто — един изумителен кехлибар, обагрен отгоре с кралско синьо.
Тя бързо започна да подрежда своите принадлежности така, че да може да вижда добре цветето. Спомни си как Лукас му се възхищаваше първия ден в оранжерията. Ще го нарисува за него, реши тя под въздействието на внезапен импулс. Той беше останал много доволен от рисунките й, скиците на растения и нямаше никакво съмнение относно неговото ново увлечение по градинарството. Може би той би харесал „Кралица Стрелица“ като спомен от тяхната първа нощ като любовници. Това ще бъде нейният подарък за него в тази паметна нощ.
Почти като венчален подарък — внезапно й мина през ума, но тя прогони бързо тази мисъл и се приготви за работа. Повдигна капака на кутията и видя една табакера. За няколко секунди остана втренчена в нея, учудена и озадачена от факта, че някой е поставил такъв изящен предмет в кутията й за бои. Беше много странно да намери такова нещо тук, както преди няколко дни откри шалчето с монограма на вратата на оранжерията.
С малко страх Виктория отвори табакерата и внимателно я разгледа. Това бе прекрасно изработена кутия, но на нея нямаше нищо забележително, освен буквата У, гравирана от вътрешната страна на капака.
За миг тя замръзна от ужас, припомняйки си, че не вярва в духове. Но мисълта, че някой може би играе с нея една страховита игра, бе по-страшна от възможността да види призрак. „И дори по-невероятно“, каза си тя. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и реши, че трябва да е много внимателна. Това не може да бъде табакерата на втория й баща. Най-вероятно бе свързано с шалчето.
Всичко бе едно странно съвпадение. Един от безбройните приятели на леля й беше в оранжерията и бе забравил там шалчето и табакерата си. Шалчето бе намерено веднага, но табакерата се загуби и бе забравена, за да бъде открита сега от нея.
Това бе единственото възможно обяснение, защото никой, никой, освен нея, не знаеше какво точно се бе случило в онази ужасна нощ, когато вторият й баща умря, докато тичаше по стълбите.
Четири дни по-късно Виктория бе на сбирка у Мидълшипови, в блестящата бална зала, сред морето от елегантно облечени гости. Чувстваше се толкова нервна и развълнувана — като невеста на собственото си сватбено тържество. Това бе нощта.
Колкото повече се приближаваше вечерта, толкова повече й се искаше да бъде наистина сватбено тържество, на което да се весели всеотдайно.
Преди три дена Лукас й каза спокойно, че е уредил всичко необходимо за тяхната първа вечер заедно. Той я бе предупредил, че планът зависи от това, дали лейди Нетълшип ще приеме поканата да отиде в провинцията за по-дълъг период от време. Но това не бе проблем. Тази сутрин леля Клео замина за близката къща в провинцията на един от своите най-добри приятели.
— Предполагам, че не възнамеряваш да стоиш сама цяла вечер? — попита я леля Клео за трети път, докато си връзваше бонето и се приготвяше да последва няколкото чанти в пътната карета.