Както Лукас й беше обещал, каретата я чакаше отвън. Кочияшът седеше отпред плътно обвит от главата до петите. Тя го стрелна с поглед и с помощта на един от слугите в къщата се качи. Колата се придвижваше със завидна скорост по лондонските улици и не след дълго достигнаха тихите покрайнини на града. Шумът от уличното движение съвсем заглъхна, а къщите ставаха все по-нарядко. Лунната светлина обвиваше полетата и фермите, които се появяваха по пътя. После, без каквото и да е предупреждение, каретата спря в една странноприемница. Устата на Виктория беше пресъхнала. Часът бе настъпил и тя бе завладяна от противоречиви чувства. Очакването и вълнението се преплитаха с тревогата и несигурността. Двоумеше се дали наистина е избрала правилното решение. Но тя бе на 24 години, а не глупаво момиченце на 17, току-що изхвръкнало от училищната скамейка. Нямаше да се върне назад.
Тя разгледа двора, докато слушаше нарежданията, които кочияшът даваше на момчето, дошло за конете. Командите, които издаваше, бяха без значение, Лукас винаги говореше заповеднически.
След миг вратата на каретата се отвори и пред нея застана Лукас. Той бе свалил шапката и пелерината на кочияш. Без да каже нито дума, й подаде ръка.
— Сигурна ли сте, че искате точно това, Виктория? — попита тихо Лукас.
— Да, Лукас, аз желая тази нощ с теб така, както не съм желала нищо през живота си.
Усмивката му бе загадъчна, но пълна с нежност.
— Тогава ще я имате. Елате с мен.
След малко Виктория седеше пред камината в една луксозна стая на втория етаж и пиеше от чая, който бе донесен на поднос от съпругата на земевладелеца. До чайника имаше бутилка шери. Добрата жена се бе обърнала към нея с „милейди“, защото Лукас бе казал на съдържателя на странноприемницата, че Виктория е негова съпруга. Никой не би поставил това под съмнение за двама благородници като тях.
— Казах на съдържателя, че ти си уморена и ще починеш за няколко часа, но понеже бързаме, ще напуснем странноприемницата преди зазоряване — обясни й Лукас, когато влезе в стаята и затвори вратата след себе си. — Това ще ми даде възможност да те върна обратно на последното тържество тази вечер, преди повечето от гостите да са си тръгнали. Ще успееш да се прибереш заедно с Анабела Линдууд и майка й, така както го бе планирала. Никой не може да го измисли по-добре.
— Освен аз — Виктория се усмихна, като долепи устните си до чашата.
Лукас я погали с поглед.
— Мисля, че и двамата ще натрупаме голям опит тази вечер — той тръгна към стола, разположен срещу нея близо до камината. Очите му блестяха, когато седна и наля две чаши шери. — Ето, за научните изследвания, Вики.
Тя остави чая и пое от ръката му чашата с шери, макар пръстите й да трепереха.
— За научните изследвания — прошепна тя и вдигна чашата за малък тост.
Лукас също вдигна чашата си, а очите му не се отделяха от нея. Те изпиха шерито в пълна тишина, а след това Лукас взе празната чаша от ръцете й и я постави до своята.
Виктория си спомни за подаръка и се изправи внезапно. После се забърза към чантата си, окачена до нейната пелерина.
— Вики, какво става? — извика след нея Лукас.
— Нищо. Приготвила съм нещо за теб. Малка изненада — тя се обърна към него, като държеше в двете си ръце малък пакет. Той изглеждаше като твърде незначителен подарък. — Наистина, не е нещо особено, но си помислих… надявах се, че може би ще ти хареса! — усмивката й бе пълна с нежност. — Заради необичайната нощ — някой може да иска да я запомни с подарък.
Той се изправи внимателно.
— Това е точно такава нощ. Единственото, което желая, е аз да бъда твоят подарък. Страхувам се, че бях толкова зает с организирането и на най-малката подробност за тази вечер, че забравих да мисля навярно за по-важните неща.
Той отиде до нея и взе пакета. След това двамата отново седнаха на местата си до камината.
Виктория бе напрегната, докато Лукас спокойно свали обвивката и се вгледа внимателно в „Кралица Стрелица“. Тя се почувства неудобно — това не бе толкова подарък, колкото една обикновена рисунка на цвете.
— Благодаря ти, Вики, много е красива. Ще си я закача на такова място, че да мога да я гледам през деня. И всеки път, когато я погледна, ще си спомням тази нощ.
— Радвам се, че ти хареса. Не всеки мъж би се впечатлил от рисунка на цвете.
Той хвана ръката й.
— Лукас?
— Пръстите ти са студени — заключи той, докато галеше дланите й. Обгърна ръката й в своята и се наведе да целуне голата й китка. Пръстите й се свиха. — Много си напрегната.
— Нервна съм, ако искаш да знаеш истината — отвърна тя.