— Имам един в джоба си. Нося го от няколко дена.
Очите й се разшириха от почуда.
— Но защо?
— За случай като този, разбира се. Защо иначе. Рискът да ни открият непрекъснато ни съпътстваше от мига, в който се срещнахме, а също и други рискове. Ако невъзможното се случеше, аз трябваше да съм готов да огранича скандала колкото се може повече — той се усмихна самодоволно. — Отдавна се научих, че винаги е добре да има възможности за комбинации.
— Ползата от военния опит — Виктория неохотно разтърси глава, но с възхищение от неговата стратегия. — Изглежда, всеки е предвидил възможността от провал освен аз.
Клео я погледна странно съжалително.
— Трябва да призная, Виктория, че съм учудена да те видя в такава ситуация. Истина е, че често си флиртувала с предизвикателство, но винаги си била много внимателна в отношенията си с мъжете. Как можа… — тя се прекъсна внезапно и погледна Лукас. — Няма значение. Мисля, че знам отговора. При всяко събитие няма връщане назад. Трябва да вървим напред.
— Няма никъде да мърдаме, докато Виктория не направи своя избор — отбеляза сухо Лукас. — Тя не е дете и не може да бъде насилена да се омъжи. Аз вече веднъж й предложих и за мен ще бъде чест, ако тя се омъжи за мен. Но няма да я принуждавам.
— Е, Виктория? — Клео я погледна тържествено. — Лукас явно желае да направи това, което е необходимо. А ти?
Виктория погледна Лукас с любов и копнеж, с вина и несигурност, които се свързваха в здрав възел. Това бе нейното падение и тя го знаеше. Лукас бе изпаднал в това положение само защото се опита да задоволи нейното желание, вместо да следва здравия разум. Тя излагаше на опасност не само своята чест и тази на леля си, но и неговата.
— Аз съм виновна за всичко, което се случи — каза Виктория, като гледаше надолу, към скръстените си ръце. — Ако лорд Стоунвейл ми окаже честта да приеме ръката ми, то аз ще му я дам.
Тягостна тишина последва нейните думи. Когато Виктория повдигна очи, тя бе сигурна, че леля й е въздъхнала с облекчение, но тя имаше очи единствено за Лукас, който я наблюдаваше с неуморимо самообладание.
Без да каже нито дума, той отиде при нея и я изправи леко на крака.
— Това е чест за мен. Благодаря ти, Вики. Давам честната си дума, че ще се опитам да те направя щастлива.
Тя се усмихна леко и тягостното напрежение вътре в нея изчезна при допира на пръстите му. Тя го обичаше, а той очевидно милееше за нея.
— Винаги съм смятала брака за по-лоша съдба от смъртта, но вярвам, че сега с вас ще погледна на света по нов начин, милорд.
Лукас се засмя, а очите му светнаха от задоволство. Той я целуна бързо и нежно по нослето и се обърна към Клео:
— Много добре, мадам, страшното свърши. Дамата се предаде на съдбата. А сега трябва да действаме бързо и внимателно.
— Имам предчувствието, че всичко ще мине добре, Стоунвейл. Оставям всичко във вашите ръце — каза Клео.
Няколко часа по-късно Виктория установи с удоволствие, че предположението на леля й се оказа напълно вярно. Нещата се развиваха с шеметна бързина, след като рано тази сутрин те се венчаха. Прислугата на леля й почти полудя, докато опакова багажа й, приготвен за заминаването в Стоунвейл. Лукас бе предложил и леля Клео се бе съгласила, че заминаването за провинцията е най-доброто решение за момента.
— Ще кажем на всички, че не сте искали нормална венчавка, тъй като сте в напреднала възраст — обясни Клео.
Самият Лукас отсъстваше. Направо след церемонията той бе заминал за градската си къща, за да се приготви за заминаването. Виктория навири нос за фразата „напреднала възраст“, но не искаше да влиза в спор. Това беше доста прозаично обяснение за техния прибързан брак, но бе единственото нещо, което можеха да направят. Щеше да има много одумвания и клюки.
— Ще обясним, че Лукас е получил внезапно известие, което налага връщането му в Стоунвейл. Вие двамата ще напуснете града днес следобед, и ще прекарате медения си месец в неговото имение. С малко късмет ще успеете да напуснете града, преди някой да е решил да задава въпроси. Когато се върнете след няколко седмици, всичко ще е отшумяло — обясни Клео.
Виктория наведе скромно глава в знак на съгласие. Тя все повече свикваше с мисълта, че е омъжена за Лукас Мелъри Колбрук. Докато гледаше своя багаж, който изпълваше хола, тя започна да мисли за всичко като за едно голямо приключение — може би по-вълнуващо от среднощните й бягства.
Съобщението на Ретбоун, че лейди Джесика Атертън чака на вратата, дойде като гръм от ясно небе.
— Тя рядко се отбива у нас. Вероятно е чула за венчавката. Но как е успяла да научи? — Виктория попита леля си напълно слисана.