— Виктория — каза той, — изглежда, не разбираш колко съм сериозен, когато казвам, че ще тръгна след 15 минути. Няма никаква грешка. Досега пренебрегвах себе си и твоето твърдоглавие в усилията си да ти доставя удоволствие и ти явно реши, че може да не зачиташ заповедите ми. Уверявам те, това не е така.
— Не приемам заповеди от вас или от който и да било друг мъж.
— Но сега ще приемеш! За добро или зло имаш съпруг и той желае да напусне Лондон — той млъкна, за да погледне часовника си. — 13 минути. Ако не си готова, когато той тръгва, ще те качи в каретата независимо с какви дрехи си облечена. Ясно ли е, мадам?
Виктория затаи дъх и разбра, че той ще извърши точно това, което й беше казал.
— Вие сякаш държите камшик в ръката си, милорд, и както повечето мъже, не се колебаете да го използвате.
— Уверявам те, че никога няма да те бия с камшик, Вики. А сега спри да изпробваш търпението ми. Остават ти по-малко от 12 минути.
Виктория се обърна и побягна.
Пътуването към далечната пустош на Йоркшир бе най-дългото, което Виктория бе предприемала в живота си. По време на изтощителния път тя почти не успя да се види със своя съпруг. Лукас прекара повечето време извън каретата, тъй като предпочиташе да язди своя жребец Джордж, вместо да си има работа с настроението на Виктория. През нощта тя и Нан спаха в една стая на странноприемницата, където отседнаха, а Лукас и неговият прислужник — в друга. Вечерята бе серия от неприятни случки.
Докато стигнат Стоунвейл, настроението на Виктория не се подобри ни най-малко, а както тя предполагаше — също и на Лукас. Той предпочиташе да я отбягва колкото се може повече.
Първите й впечатления от земите, обкръжаващи нейния нов дом, не бяха обнадеждаващи. Не беше необходимо човек да има познания по градинарство и ботаника, за да разбере, че лятната реколта е твърде посредствена. Имаше една потискаща атмосфера във всичко, което видя — от пръснатите къщурки на селяните до мършавите животни, пръснати по полето.
Липсата на каквито и да е стоки в селския магазин отразяваше стопанското състояние, което тегнеше над областта като черен облак. Виктория изтръпна при вида на няколко дечица, които си играеха в мърсотията. Дрехите им бяха по-окаяни от на който и да е гамен в Лондон.
— Това е непростимо — измърмори тя на Нан, — тези земи са били оставени да повехнат и умрат.
— Предполагам, че лордът ще има сериозна работа в бъдеще — отбеляза внимателно Нан. Тя бе напълно наясно по отношение чувствата на своята господарка спрямо графа. — Той ще заслужи титлата си, като успее да върне живота на тази земя.
— Да, точно така — съгласи се тъжно Виктория, — и той ще се нуждае от моите пари, за да го направи — добави тихо тя.
За първи път започна да осъзнава силата на задълженията, с които се е сблъскал Лукас, когато е наследил титлата. Всеки, който живееше в или около имението, зависеше от успеха и напредъка на голямата къща, която управляваше стопанството. Виктория бе наясно, че сполуката и бъдещето на наемателите и селяните са здраво свързани със Стоунвейл. Ако пред нея стоеше задачата да облагороди тези земи, би ли се отказала от брак по сметка? Тя се замисли. Вероятно не. Както каза лейди Атертън, човек прави това, което трябва да направи. Както и да е, това признание не я направи по-милосърдна към Лукас. Тя можеше да разбере неговата нужда от пари и богата съпруга, но никога не можеше да му прости, че я избра и въвлече в тази игра. Вероятно той би намерил друга жертва, ако наистина държеше да е дама от висшето общество. Имаше и такива, които биха изтъргували богатството си за титла.
— Къщата е прекрасна, нали, мадам? — каза Нан, като подаваше нетърпеливо глава от прозореца на каретата, за да добие първи впечатления от голямата къща на Стоунвейл. — Горките полета и градини, те са толкова занемарени. Не приличат ни най-малко на тези на лейди Нетълшип.
Виктория усети как се заглежда, въпреки че си бе дала клетва, че ще се отнася с презрително равнодушие към всичко, свързано с Лукас. Нейната прислужница беше права. Къщата на Стоунвейл беше великолепна. Каменната фасада бе тържествена и добре проектирана. Широките стълбища слизаха към павиран двор с голяма извивка, като цялото пространство бе украсено с разкошен фонтан в средата. Но басейнът беше пълен с боклуци вместо с вода — фонтанът не работеше.
Във въздуха витаеше същата безпомощност и потиснатост, както в селото и в заобикалящите ги полета. Виктория гледаше своя нов дом напълно потресена. Всичко тук бе толкова далеч от луксозния, удобен и добре уреден свят, който тя познаваше при своята леля.