Лукас изпи виното и се загледа в празната бутилка. След това се замисли за празното легло, което го очакваше. Ако събитията не се бяха развили по този начин, сега той щеше да бъде в своята лондонска къща, в подготовка за поредно прескачане на градинската стена. Неговата безразсъдна, страстна приятелка щеше да го чака нетърпеливо за нощното приключение. Но нещата се промениха. Той бе оженен за палавница и трябваше да намери начин да се справи с нея. Той не искаше да прекара остатъка от живота си със съпруга, която ще е непрекъснато сърдита, както и да спи сам в собствената си спалня.
Виктория е толкова добра с всеки друг, помисли си Лукас, докато се изправяше на крака. Защо тя не отдели малко добрина и за своя съпруг? Вероятно трябва да разбере, че не е имал голям избор. Всеки мъж в неговото положение нямаше друга възможност, освен да си намери богата съпруга независимо от начина, по който ще го направи. Виктория бе достатъчно възрастна, за да разбира действителността. Във всеки случай събитието бе станало и тя трябваше да приеме открито положението, в което се намира. Тази глупава игра трябва да спре. Той няма повече да насърчава жестокия й хумор. Нито ще спи сам в леглото си. Той бе женен мъж, а това му даваше известни права и привилегии.
С ясно съзнание за положението Лукас напусна дневната и тръгна нагоре по стълбите. Щеше да направи още един опит да поговори с Виктория тази вечер и ако пак откаже да разговаря с него, ще намери друг начин да пречупи характера й.
Прислужникът му Ормсби бе зает с голямата спалня, която все още не беше оправена. Той погледна с почуда, когато Лукас влезе в стаята.
— Добър вечер, сър. Рано искате да си лягате тази вечер.
— Да, действително си лягам. Кажи на Григс да каже на прислугата да си ляга. Пътуването беше изморително за всички.
— Ще искате ли нещо за крака си, сър? — попита Ормсби. — Вероятно имате проблеми с него след толкова много часове на седлото?
— Току-що изпих бутилка порто. То ще се погрижи за това.
— Много добре, сър — Ормсби се движеше спокойно и работеше. — Нан ми каза, че лейди Стоунвейл се е оттеглила за сън. Ако това значи нещо, то изглежда, че нашият работен режим ще бъде съвършено различен от този в града.
— Точно така. Предпочитам повече живота в провинцията пред прелестите на града.
Лукас непрекъснато разтриваше болния си крак. Той нямаше повече да се катери по тази проклета градинска стена, нито щеше постоянно да се притеснява за репутацията и сигурността на дамата, докато тя весело се движи из игралните домове и бардаци.
Ормсби излезе след няколко минути. Лукас изчака, докато заглъхне шумът от стъпките му, преди да вземе свещта и да тръгне към вратата между двете стаи. От стаята на Виктория не се чуваше никакъв шум. Вероятно бе отдавна заспала в леглото си.
Той тихо отвори вратата, като си каза, че има право да влиза в спалнята на жена си. Натисна леко дръжката на вратата. Бе взел предвидливо ключа от тази врата, така че, дори и да искаше, Виктория не можеше да се заключи.
Стаята й бе съвсем тъмна с изключение на бледата лунна светлина, която влизаше през прозореца. Виктория явно обичаше да спи, без да дърпа завесите. Доста необичаен навик.
С помощта на свещта и луната Лукас успя да различи нежната фигура на жена си, сгушена под завивките. Кръстът му се стегна. В действителност свещта осветяваше малко повече от избелелите завеси, мръсния килим и похабените мебели, които украсяваха стаята. Той усети остра болка — новият дом на Виктория определено не отговаряше на нейния начин на живот.
Той отиде до леглото й и се чудеше как да й съобщи, че е дошъл да получи това, което му се полага като съпруг.
Докато се качваше по стълбите, бе измислил една дълга реч за задълженията на съпругата и правата на съпруга, но сега това му се струваше неубедително. Какво щеше да прави, ако тя не го пожелае повече, внезапно си помисли Лукас. Докато тази страшна мисъл витаеше из главата му, светлината на свещта озари златистия кехлибар, сгушен между гърдите й.
Тя все още носеше медальона.
Лукас въздъхна с облекчение. „Въпреки положението, не всичко е загубено“, помисли си той.
Докато тази мисъл изпълваше цялото му същество, Виктория започна безпомощно да се върти на възглавницата. Клепачите й трепнаха леко, а после внезапно отвори очи, вгледа се в него и изпищя:
— Мили Боже! Не! Не! Стой далеч от мен!