Виктория смяташе, че способността му да управлява и командва бе наследство от военното му минало, но това му подхождаше. Той бе роден водач. А високомерието на родения за водач, без съмнение, бе наследствено. Без него и без собствените си качества на лидер. Лукас нямаше да може да спаси Стоунвейл и земите наоколо.
Виктория разсъждаваше по тази неприятна тема, докато се друсаше по лошия път към селото. Трябваше да си признае, че много пъти бе забелязвала железния характер на Лукас, преди да се омъжи за него. Вероятно това бе едно от нещата, с които я привличаше. Но истината бе, че преди рядко й се случваше да се сблъсква открито с него. Все пак Лукас я ухажваше преднамерено и естествено бе да прикрива неприятните черти от характера си.
— Нали не възнамерявате да спирате в това сиво място, мадам? — попита Нан, когато каретата навлезе в главната улица на селото. — Не прилича много на улиците „Боди“ и „Оксфорд“.
— Да, не прилича. Но ние не сме тук, за да търсим бална рокля. Моята цел е да хвърля един поглед наоколо и да видя някои от хората, с които Стоунвейл има работа през деня. Това е нашият нов дом, Нан. Ние трябва да се срещнем с нашите съседи.
— Щом смятате така, мадам — Нан не изглеждаше убедена в смисъла на всичко това.
Виктория се усмихна леко и реши да насочи вниманието на компаньонката си към по-практични неща:
— Ти видя условията в Стоунвейл. Къщата е в ужасно състояние, направо плачевно. Лордът е твърде зает със своите фермери, за да се притеснява как вървят нещата в домакинството, а като се има предвид, че е бил военен — не би могъл, дори и да се опита.
— Това е така, признавам. Домакинската работа е ваше задължение, мадам.
— Наистина. Страхувам се, че си права, Нан. Изглежда, аз съм дамата, която трябва да се заеме с тази задача. Независимо колко дълго ще остана тук, все пак трябва да направя това място удобно за живеене. И ако ще харчим пари за удобства, то, по възможност, трябва да направим това тук, в селото. Тези хора разчитат на доходи от Стоунвейл.
— Разбирам накъде биете, мадам — каза Нан, като се зачерви, засегната от логичността на думите.
Хората излизаха от магазинчетата и малките грохнали кръчмички, за да видят как каретата на Стоунвейл върви спокойно надолу по разсипаната улица. Виктория се усмихваше и махаше.
Имаше едно или две махвания в отговор, но общата липса на ентусиазъм от пристигането на новата графиня бе плашеща.
Виктория се чудеше дали тази неприязън бе единствено към нея, или бе продължение на отношението към Стоунвейл като цяло. Тя не можеше да вини селяните относно липсата на оптимизъм по отношение на тяхното бъдеще. Очевидно пренебрежението идваше от това, което бяха получили досега от господарите на голямата къща.
— Тези бедни хора — помисли си тя, докато хапеше долната си устна — са страдали твърде много. Това е място, където парите могат да свършат добра работа.
В средата на селото Виктория забеляза магазин за фабрични изделия.
— Мисля, че това е чудесно място, откъдето бихме могли да започнем пазаруването.
Нан се постара да държи устата си затворена, макар че мнението й бе очевидно.
Виктория се усмихваше развеселена от държанието на своята прислужница, докато слизаше от каретата с помощта на кочияша.
Топлината на яркото пролетно слънце я лъхна с пълна сила, подчертавайки жълто кехлибарения цвят на роклята й, и придавайки допълнителен блясък на медения цвят на косата. Кехлибареното перо на малката й жълта шапка се поклащаше леко от вятъра, а кехлибареният медальон, закачен на врата й, привличаше слънчевите лъчи, светейки със свое собствено излъчване. Всички на улицата я зяпнаха като хипнотизирани.
Тогава едно малко момиченце, което гледаше скрито зад полата на майка си, внезапно извика от възторг и се затича по улицата, като сочеше Виктория:
— Кехлибарената дама, Кехлибарената дама — викаше детето, като тичаше напред с босите си крачета. — Прекрасна Кехлибарена дама, ти дойде! Моята баба винаги казваше, че ще дойдеш. Тя казваше, че косата ти ще има цвят на злато и мед и ще носиш златни дрехи.
— Ела тук! — извика спокойно Нан, като пресече пътя на детето. — Ние не искаме да изкаляш графинята, нали? Тихо, дечко! Бягай обратно при майка си.
Момиченцето не й обърна внимание; то се мъчеше да се изплъзне от нея, за да сграбчи жълтата рокля на Виктория с мръсните си ръце.
— Здравей! — извика Виктория с добронамерена усмивка. — Как се казваш?
— Люси Хоукинс — каза гордо детето, като я гледаше с очи, пълни с почуда. — А това е моята майка, а зад нея е по-голямата ми сестра.