— Какво става с преданието за Кехлибарената дама, милорд? — попита студено Виктория, докато поднасяше чашката. — Бих желала да чуя подробностите.
— Трябва да призная, че не знам цялата приказка — Лукас пое чашката, като се чудеше как да подхване разговора. Тя имаше навик да си ляга рано и това време наближаваше. — Чичо ми спомена за нея малко преди да почине. То бе във връзка с медальона, който ми даде. — Той се намръщи, тъй като не искаше да насочва вниманието й към него. Тя вероятно бе забравила, че носи тази скъпоценност на врата си по 24 часа, 6 дена в денонощието. — Аз го попитах за преданието, но знайте, че чичо ми бе тежко болен и физически, и психически. Освен това бе на смъртно легло и нямаше никакво намерение да се шегува с мен или с когото и да било.
— И какво ви каза?
— Че медальонът се предава в семейството от поколение на поколение. Той очевидно е принадлежал на първия лорд на Стоунвейл. Чичо ми каза, че мога да получа повече информация от селяните. Попитах мисис Снийф. Както знаете, тя бе единственият човек от прислугата, който бе останал, когато старият негодник почина. Той беше изгонил всички останали.
— Продължавайте! Какво ви каза мисис Снийф?
Лукас я погледна и видя какво непреодолимо любопитство свети в красивите й очи.
— Трябва да знаете, че мисис Снийф не е от най-приказливите, но тя ми каза, че селяните разказват една стара детска приказка за първия лорд на Стоунвейл и неговата дама. Той бил наречен Кехлибарения рицар заради цветовете, които носел по време на битки.
— Значи той също е бил военен — промълви тихо Виктория, докато гледаше огъня.
— Повечето мъже, които са придобивали имение с размерите на Стоунвейл, са били военни — отбеляза сухо Лукас.
— Хората наричали съпругата му Кехлибарената дама?
— Според преданието лордът и жена му били много влюбени един в друг и отдадени изцяло на земята и хората. Стоунвейл се развивал добре под тяхното управление. Няколко поколения мъже, оженили се по любов, продължили тяхното дело и този край процъфтявал. Хората започнали да говорят, че благополучието на имението и околните земи се дължи на щастието и любовта на господарите, които обитавали голямата къща.
— Твърде наивно обяснение за сполуката на цялата област — каза намръщено Виктория.
— Това е просто суеверие, Вики.
— Знам, но…
Лукас я прекъсна бързо:
— Според мисис Снийф в селото започнали да говорят, че графовете на Стоунвейл трябва да се женят само по любов, иначе земите щели да пострадат. Като получавал всички богатства от земите, за всеки граф било много по-лесно да прави любов, отколкото да се занимава с имението.
— Много практично. Не е имало нужда да се женят по сметка, както се случва днес, нали?
Лукас продължи, като искаше да избяга от неудобното положение, в което бе изпаднал:
— Преди три поколения графът се влюбил в едно момиче, което, както изглежда, било дало сърцето си на друг. — Лукас замълча за малко. — Но не само сърцето си. Семейството й я насилило да се омъжи макар да знаели, че е бременна от другия. А този друг бил вторият син. Той не наследил нищо и за минал за Америка, когато разбрал, че любимата му се е омъжила за неговия собствен брат, графа на Стоунвейл.
— Бедното момиче! Колко тежко й е било да се омъжи за човек, когото не обича! Но явно семейството й не е искало да пропусне възможността дъщеря им да стане графиня — прошепна тихо Виктория, дълбоко огорчена.
— Вероятно е било така — съгласи се Лукас, — но както преливате от чувство на симпатия към младата дама, опитайте се да си представите как се чувствал моят предшественик и родственик, когато разбрал, че се е оженил за жена, която не е девствена.
— И какво от това? Аз също не се омъжих девствена — погледът на Виктория стана още по-студен.
— Във всеки случай, аз бях първият и последен мъж, който сте имали, преди да се омъжите, мадам — добави Лукас, чувствайки се малко разстроен. — Ние дори нямахме първа брачна нощ.
— Знаете ли, Лукас, не мога да разбера защо вашият прадядо, или който и да било друг мъж, очакват техните съпруги да бъдат девствени, докато вие, мъжете, не си давате никакви усилия да останете такива до първата брачна нощ.
— Трябва да има някакво доказателство, че децата са от съпруга, а не от някой друг.
— Леля Клео ми каза веднъж, че жените били измислили начин да се преструват на девствени толкова дълго, колкото мъжете настояват за това. Дори някой съпруг да е сигурен, че жена му е девствена, това все още не означава, че децата не са от кочияша например.
— Виктория…
— Да, милорд. Аз мисля, че ако един мъж иска да бъде напълно сигурен в това, че децата му са негови, той трябва напълно да се доверява на своята съпруга и да знае, че може да й вярва, когато тя му каже, че децата са от него.