— Аз ти се доверявам, Виктория — каза тихо Лукас. — Желаеш ли да продължа с приказката?
— Да, разбира се. Продължете с разказа си, милорд — отвърна тя и се съсредоточи.
Лукас отпи една глътка от чая, като се чудеше как, по дяволите, позволи разговорът да се насочи в такава посока.
— Графът знаел, че няма доказателства, и понеже бил лудо влюбен в съпругата си, решил да повярва в това, което искал да бъде. Така вървяло, докато бебето не се родило мъртво. Майката била толкова потресена, че загубила напълно самообладание, и му разкрила истината. Тя го обвинила за нещастието, тъй като заради него не могла да се омъжи за истинската си любов, и сега била толкова нещастна, че искала да умре. Наскоро тя починала.
— Как? — Виктория го стрелна с очи, пълни с подозрение.
— Моля те, не ме гледай така. Той не я е убил. Тя просто не се оправила след раждането. Мисиз Снийф ми каза, че тя наистина искала да умре, но била покосена от треска.
— Каква тъжна история! А какво направил графът?
— Той станал жесток и циничен с всички жени, но тъй като семейството настоявало за наследник, се оженил повторно. Този път не по любов. От негова страна това било едно точно премерено решение за брак по сметка. Той и новата му съпруга едва ли са били това, което се нарича щастливо семейство. В действителност, след като се родил дългоочакваният наследник, графът и графинята прекарвали много малко време заедно, при това никога в Стоунвейл.
— По това време ли започва упадъкът?
— Да, според легендата и старите счетоводни книги — по това време. Днес прегледах някои от тях просто така, от любопитство. В тях е отразен непрестанният упадък на имението от три поколения насам.
— Наистина?
— Да, наистина. Следващият граф, бащата на моя чичо, бил не само студен и жесток човек, а също развратник и комарджия. Той наложил традицията графовете на Стоунвейл да прекарват повече време край игралните маси, отколкото в земите си. По всяка вероятност и той се оженил не по любов. Когато моят чичо се родил, майка му и баща му поели всеки по своя си път.
— И земите продължили да западат. Не е за учудване. А какво е станало с чичо ви?
— Мейтлънд Колбрук не се опитал да се ожени, дори само заради титлата. Той съсредоточил цялото си внимание върху това, което било останало от богатството на Стоунвейл. След като пропилял всичко, се прибрал в земите си, за да проклина собствената си съдба.
— Значи така селяните обясняват нещастното си положение. — Виктория се загледа замислено в огъня. — Интересно.
Лукас гледаше изящния й профил и се чудеше какво ли би направила, ако я прегърне, сложи я в скута си и я целуне. Дали ще бъде така любвеобилна с него, както преди, или ще му издере очите с ноктите си? Едно беше сигурно — ако той се опита да я сграбчи в прегръдките си, това ще бъде истинско приключение и за двамата.
— Най-интересното от всичко е, че детето от селото те е нарекло Кехлибарената дама — каза тихо Лукас.
— Какво от това? То просто е знаело приказката и когато ме е видяло облечена изцяло в жълто, си е направило чисто детски заключения.
Лукас гледаше как светлината на огъня разкриваше прекрасния кехлибаренозлатист цвят на косата на Виктория и каза:
— Не съм сигурен, че детето е стигнало до погрешно заключение. Както знаете, у вас има нещо твърде кехлибарено — вашите очи, вашата коса, дрехите, които обикновено носите.
— За Бога, Лукас, не говорете такива глупости — каза тя яростно.
Той подаде ръцете си за още бой:
— Никак не е чудно, че детето е повярвало, че вие сте Кехлибарената дама. Все още не съм ви разказал последната част от легендата.
Тя го гледаше уплашено, докато наливаше още чай в чашата му.
— Как завършва приказката?
— Според легендата Кехлибарения рицар и неговата дама ще се завърнат един ден в голямата къща и земите на Стоунвейл ще преживеят отново благодат заедно с тяхната любов.
— Колко хубав край — каза презрително Виктория. — Но ако щастието на областта зависи от това, дали лордът и неговата дама са се оженили по любов, то очевидно е, че хората от околността ще трябва да почакат, докато щастието ги споходи. Най-новият граф на Стоунвейл се е оженил по сметка, а не по любов.
— По дяволите, Вики.
Тя бе вече станала на крака, когато му каза:
— Ако ме извините, милорд, пожелавам ви лека нощ! Чувствам се уморена.
Лукас изруга още веднъж, докато се изправяше на крака. Стоя прав до излизането й от стаята, после остави чашата с чай на масата и прекоси библиотеката, за да вземе бутилката с бренди. Предстоеше му дълга нощ. Седна и започна лениво да разтърква болния си крак.