— Наистина, Лукас, нищо особено. Повярвай ми!
— Очаквам отговор, мадам.
— Знаеш ли, Лукас, когато говориш с подобен тон, обикновено хората край теб предпочитат да избягат. В армията ли се научи?
Той се помоли тихичко за повече спокойствие и благоразумие.
— Достатъчно, Виктория. Кажи ми защо ме попита кой би могъл да ни шпионира. Кажи ми го сега или ще стоим тук, докато ми отговориш.
— Струва ми се, че и двата пъти, когато имахме научни изследвания, не беше особено нежен след сеансите. За първия път допускам, че присъствието на леля ми е смекчаващо обстоятелство, но сега няма оправдание. Така ли правят всички мъже?
— Ти не можеш да се въздържиш да ме дразниш, нали? Тези дни наистина мина всички граници. Отговори ми или ще посрещнем утрото тук!
— Добре, но това, което мога да ти кажа, не е много. Аз просто намерих два предмета, които не ми принадлежат. И двата имаха монограма с буквата У. Първият беше едно мъжко шалче. Намерих го на вратата на оранжерията в нощта, когато посетихме игралния дом.
— Нощта, когато щеше да бъдеш смазана от каретата! — Лукас се вцепени, като си спомни. — А какъв е другият предмет?
— Табакера. Намерих я в кутията с боите.
— И никой не ги е потърсил?
— Никой. — Тя извъртя глава и закрачи към голямата къща.
Той вървеше на една крачка разстояние след нея.
— Кога намери табакерата?
Тя промърмори нещо, но той не успя да разбере и й отправи един нетърпелив поглед.
— Какво каза?
— Казах, че я намерих сутринта след онзи съдбоносен разговор в градината на леля ми. Надявам се, че помниш тази вечер? Нощта, когато те помолих да организираш…
— А, да. Онази съдбоносна нощ! — Той още веднъж си припомни това, което му каза Виктория, като се мъчеше да открие някаква зависимост. — Това е странно.
— Какво казахте?
— Бях нападнат от разбойници същата тази нощ, когато отивах към каретата си — отбеляза просто той. — Чудех се дали този мъж е чакал точно мен, но ми се струва абсурдно.
Виктория се обърна мигновено. Очите й бяха изпълнени с ужас.
— Бил си нападнат? От разбойници? Защо не си ми казал? За Бога, Лукас, трябваше да ми кажеш.
— Какво толкова? — Нейната загриженост го изпълни със задоволство и го окуражи.
— Не бъди толкова наивен! Това е много сериозно нещо. Можеше да пострадаш. Взеха ли ти портфейла или часовника?
— Не, разбойникът не успя.
— Разбира се, че не — съгласи се бързо Виктория. — Трябва да си бил доста по-бърз от него.
— Ласкаеш ме. Истината бе, че бях късметлия. — Той отново я хвана за ръката и я поведе към дома. — Ако не се смята съдраното ми сако, нямаше никакви други последици от инцидента. Но това е много интересно съвпадение.
— Какво? И как можеш да казваш, че нападението е било без последици? Според мен те можеха да бъдат доста неприятни.
— Да, но интересното в случая е, че всеки от нас едва е избегнал нещастие всеки път, малко преди да откриеш предметите с инициала „У“.
Тя потъна в странно за нея мълчание. Лукас почти чуваше трескавите й мисли.
— Какво мислиш за тези съвпадения?
— Не знам какво да мисля. Може би между тях няма никаква връзка, а може и да има. Бих допуснал, че разбойникът е нает от Еджуърдс.
— Еджуърдс? О, да. Заради загубата му на карти? Мислиш ли, че би избрал подобно отмъщение само заради загубените пари?
— Между нас има нещо повече от една изгубена игра на карти. — Лукас си спомни последния разговор, който води с Еджуърдс. — Но дори да предположим, че той е организирал нападението, това не обяснява появата на предметите в оранжерията.
— Не, няма никаква връзка с инцидента с каретата, макар да е много вероятно да е предварително организирано. Но грешим, ако мислим, че аз съм била предначертаната жертва.
— Смяташ, че аз съм бил целта? — Лукас се зачуди на нейната проницателност и се замисли. — Не съм сигурен, но е възможно. Бяхме доста далеч от улицата, когато това се случи.
Отново Еджуърдс? Лукас се задълбочи в мислите си. В нощта на инцидента той и Еджуърдс все още не се бяха карали за честта на Виктория. Но отзвукът от загубата на карти бе силен и изглежда Еджуърдс е забелязал, че репутацията му на картоиграч намалява. И, разбира се, оставаха тъмните сделки от миналото между тях.
— Възможно е — каза най-накрая Лукас.
— Но какво общо имат инцидентите с шалчето и табакерата?
— Сещаш ли се за някое име, което да отговаря на инициалите?
— Не. О, да, разбира се! Няколко души. Но, както ти казах, никой от тях не е губил нищо.
Тя започна набързо да му обяснява за всички хора, чийто имена започват с У и как леля й говорила с тях за забравените вещи, но Лукас не я слушаше. Вниманието му бе привлечено от особената нотка в гласа, когато тя му отговори. Той бе чувал и друг път тази нотка — тя изразяваше колебание и нежелание да се отговори на въпроса. Замисли се още малко и си припомни, че тя се държа по подобен начин, когато му разказваше за кошмарите си.