- Готови ли сме?
чеш. Насилих се да потисна истерията си и да остана спокойна.
- Да пипнем кучия син! - Клодел.
- Да вървим - каза Клодел.
- Люк, ти и Мишел покрийте задния вход. Ако опита да бяга, при
тиснете го.
Клодел присви очи, повдигна глава, сякаш се канеше да каже нещо,
35.
после издиша рязко през носа си. Двамата с Шарбоно тръгнаха, но
гласът на Райън ги накара да се обърнат:
По обяд температурата и влажността бяха толкова високи, че градът
- Действаме строго по правилата. - Очите му гледаха сурово. - Ни
изглеждаше безжизнен. Нищо не помръдваше.
какви грешки!
Пътуването бе като на празника на свети Йоан Кръстител. Напрег
Детективите пресякоха улицата и изчезнаха зад ъгъла на сграда
нато мълчание. Мирис на пот, разнасян от климатика. Страх, от кой
та.
то стомахът ме присвиваше. Само заядливостта на Клодел липсваше,
Андрю се обърна към мен:
Двамата с Шарбоно щяха да ни чакат там.
- Готова ли си?
И движението беше различно. На отиване към „Берже" си бяхме
Кимнах.
пробивали път през тълпите, наизлезли заради празника. Днес се дви-
- Може това да е убиецът.
- Да, Райън, знам това.
272
273
-Добре ли си?
Бяха на не повече от метър и двайсет от пода и се извиваха под все
- З а бога, Райън...
по-голям ъгъл, докато наближавахме.
- Д а вървим!
Очите се преместиха от Райън към мен и обратно, търсейки къде
Усетих как страхът се надига в гърдите ми, докато изкачвахме же
е най-безопасно да се спрат. Андрю се наведе, за да ги погледне на тях
лезните стълби. Външната врата бе отключена. Влязохме в малко фоа
ното ниво.
йе с мръсни плочки по пода. На дясната стена имаше пощенски кутии
- Добър ден - каза той.
с разпилени под тях реклами. Бертран опита да отвори вътрешната вра
- Здравейте.
та. И тя не бе заключена.
- Как си?
- Страшна сигурност - отбеляза той.
- Добре.
Прекосихме зле осветения коридор, в който бе непоносимо горе
Детето чакаше. Не можех да определя дали е момче или момиче.
що и миришеше на пържено. Прокъсаният мокет продължаваше към
- Майка ти вкъщи ли е?
задната част на сградата и нагоре по стълбището вдясно. На всеки метър
Поклащане на главата.
бе затиснат от тънки метални скоби. Върху мокета бе сложена изку
- Баща ти?
ствена пътека, някога прозрачна, но сега помътняла от годините и
- Н е .
мръсотията.
- Има ли някой друг у дома?
- Кои сте вие?
Изкачихме се на втория етаж, стъпките ни леко отекваха по пода.
Правилно, дете. Не казвай нищо на непознати хора.
Апартамент 201 беше първият вдясно. Райън и Бертран застанаха от
- От полицията сме. - Райън му показа значката си. Очите се око
двете страни на тъмната дървена врата, притиснали гръб до стената,
кориха и станаха още по-големи.
с разкопчани сака и ръце върху пистолетите си.
- Може ли да я пипна?
Андрю ми направи знак да застана зад него. Притиснах се до сте-
Андрю подаде значката през процепа. Детето я огледа сериозно,
ната и усетих как парченца от мазилката се залепят за косата ми. Поех
после я върна.
си дълбоко дъх - миришеше на мухъл и прах. Долових и мириса на
- Господин Танге ли търсите?
пот от Райън.
-Да.
Той кимна на Бертран. Напрежението изригна към гърлото ми.
-Защо?
Жан почука.
- Искаме да му зададем няколко въпроса. Познаваш ли господин
Нищо.
Танге?
Почука отново.
Детето кимна, но не каза нищо.
Никакъв отговор.
- Ти как се казваш?
Двамата застанаха нащрек. Дишането ми се ускори.
- Матио. - Момче.
- Полиция. Отворете!
- Кога ще се върне майка ти, Матио?
Надолу по коридора една врата се открехна безшумно. Чифт очи
- Живея с баба си.
надникнаха в процепа между вратата и рамката - веригата не бе от
Райън премести тежестта си и ставите му изпукаха шумно. Отпус
качена.
на едното си коляно на пода, подпря лакът на другото, намести бра
Бертран почука по-силно, пет резки удара в нажежената тишина.
дичка върху юмрука си и погледна детето.
Мълчание.
- На кожо години си, Матио?
После:
- На шест.
- Господин Танге не е тук.
- От кожо време живеете тук?
Главите ни се обърнаха по посока на гласа. Беше тънък и идваше
Момченцето погледна озадачено, сякаш никога не му бяха хрум
от другата страна на коридора.
вали други възможности.
Райън направи знак на Бертран да остане на мястото си, а аз тръгнах
-Винаги. '
с него. Очите ни гледаха, уголемени от дебелите стъкла на очилата.