— Чувам те силно и ясно, Калик. Продължавай да говориш.
— Ще продължа. Вече съм седем стъпки в облака. Рядък е, но е непрозрачен. Не виждам нито небето, нито повърхността на планетоида. Регистрирах също изтичане на енергия от костюма, но засега мога да го компенсирам. Единайсет стъпки. Чувствам малко съпротивление на движението ми напред, макар да не е достатъчно, за да ме спре. Повърхността под краката ми остава непроменена. Нямам трудности с дишането, мисленето или движението на крайниците. Осемнайсет стъпки. Съпротивлението в движението ми намаля. Видимостта се подобрява и вече виждам очертанията на кораба на господаря Ненда. Двайсет и две стъпки. Отново мога да виждам звезди. По-голяма част от облака е зад мен. Аз съм на повърхността на планетоида и изглежда физически не съм засегната от преминаването. Двайсет и седем стъпки. Сега е съвсем ясно.
— Капитан Ребка, предлагам двамата веднага да минете през облака и да дойдете при мен тук. Ще приготвя люка на „Хев-ит-ол“ за многократно влизане и ще подготвя кораба за излитане. Чувате ли ме все още?
— Чувам те. Тръгваме. След няколко минути ще се видим.
Ханс Ребка отново задърпа Дариа за ръка, но тя не се нуждаеше от подканяне. Двамата пристъпиха едновременно в блещукащата оранжева светлина. Дариа започна да брои стъпките.
На седмата стъпка гледката пред нея избледня. Звездите над главата й бяха обгърнати от облаци и изчезнаха. На една педя от лицето си тя видя стотици фини кристалчета. Дариа чу гласа на Ребка.
— Седем стъпки, Калик. Почти една трета от разстоянието.
Единайсет стъпки. Започна да чувства натиск върху малки точки от тялото си. Подобно на Калик Дариа не можеше да каже дали тяхното докосване е горещо или студено. Чувстваше, че кристалите проникват в нея, измерват я, оценяват я. Дариа задържа дъх, за да не вдиша от кристалния облак. Продължи да върви. Имаше определено съпротивление на движението й напред, почти като ходене под вода.
— Четиринайсет стъпки — каза един гъргорещ, променен до неузнаваемост глас. Беше Ребка. Звучеше сякаш наистина е под вода.
Осемнайсет. Според Калик трябваше да започне да вижда нещо повече от блестяща мъгла. Дариа се втренчи право пред себе си. Виждаше само мъгливи точки светлина. Съпротивлението на движението й нарастваше.
Не трябваше да е така!
Тя се мъчеше да продължи напред, но повърхността под краката й не позволяваше. Беше станала гъбеста и поддаваше под тежестта на тялото й.
Дариа искаше да коленичи, да се наведе напред, да опипа с ръце тази невеществена почва. Но вместо да я освободят, искрящите точки светлина все по-здраво и по-здраво я държаха. Почти не можеше да движи ръцете и краката си.
— Дариа? — чу тя гласа на Ханс Ребка по мобифона в костюма си. Беше най-слабият звук, отдалечен сякаш на километри сигнал, прекъсван от смущения от статично електричество.
Дариа направи последно усилие да се придвижи напред. Крайниците й обаче останаха неподвижни. Беше в пълно съзнание, но не можеше да помръдне. Беше хваната здраво, като муха в кехлибар.
Запази присъствие на духа! — каза си тя. — Не се паникьосвай.
— Ханс! — опита се да извика, борейки се в гласа й да не проличи страх. Беше излишно, защото от гърлото й не излезе звук. До ушите й вече не достигаше никакъв звук, не се чуваха дори слабите смущения от статичното електричество, каквото винаги създаваше костюмът й. Натискът на кристалите до тялото й отслабваше, но тя все още не можеше да се движи. Светещата мъгла беше отстъпила място на абсолютна тъмнина.
— Ханс! — беше беззвучен вик. Страхът я беше завладял. — Ханс!
Тя се ослуша и зачака.
Нищо. Никакъв звук, никакъв образ, никакво докосване. Никакво усещане от какъвто и да било присъствие. Не усещаше болка.
Така ли се чувства човек, когато животът му свършва — пълна тъмнина? Смъртта, от която едва се бе изплъзнала на Куейк, тук ли беше дошла да й отнеме живота?
Дариа чакаше, чакаше…
Неочаквано си представи Ада, който лежеше отвъд самата смърт — да бъде в пълно съзнание цяла вечност, но неспособна да се движи, да вижда, да говори, да чува или чувства.
Калик беше минала невредима през кристалната мъгла. Тя нямаше никакво основание да мисли, че с Дариа Ланг и Ханс Ребка няма да е същото.
Беше го чула гласът му да й казва: „Седем стъпки, Калик. Изминахме почти една трета от пътя.“ Удовлетворително. Тя очакваше да чуе следващото съобщение за изминати дванайсет или четиринайсет стъпки.