Вече беше убеден, че корабът е обречен, но в последните минути на слизане фейджите изведнъж изчезнаха. Воят на претоварените двигатели премина в остро свистене. Д’жмерлиа, вече в космически костюм, включи екрана на дисплея за детайлно разглеждане на повърхността.
Нищо. Никакво оранжево блещукане, никакво движение на хора, никаква следа от „Хев-ит-ол“.
Но от неговото положение близо до повърхността той виждаше по-малко от един процент от повърхността на планетоида, а по време на полета надолу нямаше време за визуално изследване. Може би Калик и другият кораб бяха само на няколко метра, скрити зад овала на „Глистър“. А Калик беше сбъркала. Повърхността не беше напълно гола. Той виждаше някаква стърчаща над хоризонта синьо-сива маса.
Според Калик и Ханс Ребка атмосферата навън беше годна за дишане. Пак според тях цялото място беше безопасно. Д’жмерлиа включи костюма си на непропускливост и излезе навън. Той тръгна по гладката повърхност към стърчащите синьо-сиви буци.
Наполовината път спря. Беше ли онова нещо такова, каквото изглеждаше, че е? Той гледа дълго време после обърна лимонените си фасетъчни очи нагоре. Беше ли въображение или те се движеха още по-ниско и по-бързо от предположението в доклада на Дариа Ланг?
Той се обърна, върна се на „Дриймбоут“ и го включи в режим на пълна самозащита.
После се върна и тръгна по повърхността на „Глистър“. Тази струпана маса може би е била скрита там, зад хоризонта, при пристигането на другите на планетоида. Може да е стояла там милиони години. Д’жмерлиа определено се надяваше да е така.
Но тя можеше да е съвсем скорошно струпване. На всеки няколко стъпки той се спираше и оглеждаше небето.
Беше ли то онова, което предполагаше? Определено приличаше на такова, макар всеки специалист по Строителите да се кълнеше, че никога не може да бъде намерено в силно гравитационно поле.
Колкото по-близко идваше, толкова повече предметът, който доближаваше, приличаше на сива останка от разбит фейдж.
Глава 10
Къде се намираше тя?
Трепкащата светлина изчезна и Дариа изпита огромно облекчение. Нищо не се беше променило. Тя стоеше точно там, където беше, когато облакът ги беше обгърнал. Пред нея беше същата изпъкнала, сива, слабо осветена безлична равнина, простираща се до близкия хоризонт. Светлината, която падаше върху нея, беше същата — студена, оранжева, унила.
От „Хев-ит-ол“ и от Калик нямаше и следа. Странната светлина не хвърляше сенки.
Дариа повдигна очи. Гаргантюа беше изчезнала. Бляскавите точици от звезди и обикалящи по орбита отломки също ги нямаше. На тяхно място се стелеше равномерна светлина, безлична като тази под краката й.
Тя почувства допир до ръката си.
— Е? Някакви артефакти? — Ханс Ребка прозвуча спокойно както винаги.
Какво гласеше старата поговорка?
„Ако сега си спокоен, то значи не разбираш проблема.“
— Какво се е случило с нас? Къде сме? Колко дълго сме били в безсъзнание?
— Ще пропусна първите два въпроса. Но не мисля, че въобще сме били в безсъзнание. Бяхме държани по-малко от пет минути.
Тя сграбчи ръката му, почувствала нужда от физическа близост на човешко същество.
— Стори ми се безкрайно. Откъде знаете колко дълго е било?
— Броих — той гледаше към овала на хоризонта, измервайки я с очи. — Хванат на открито, вятърът при разсъмване на Тюфел — това е първото нещо, което човек научава. Брой ударите на сърцето си. Това служи за две неща: позволява да се оценят интервалите от време и показва, че си още жив. Аз изброих до двеста и трийсет. Ако останете за минута там, където се намирате, мисля, че ще мога да отговоря и на втория ви въпрос. Зная къде сме.
Ребка се отдалечи от Дариа:
— Ще вдигна ръка и постепенно ще я свалям. Като слезе под хоризонта, кажете ми.
Когато тя му извика „Сега!“, той кимна доволен и бързо се върна при нея.
— Така си и мислех, вече съм сигурен. Повърхността, на която се намираме, е все още сферична или близо до сферична… но радиусът й е по-малък от преди. Това се вижда от начина, по който повърхността се изкривява на всяка страна.
— Значи ние сме на друга сфера, вътре в „Глистър“.
— Това е и моето предположение — той посочи нагоре. — Калик и „Хев-ит-ол“ са там горе, над тавана. Но няма начин да отидем при тях, освен ако не убедим онзи облак да се върне и да ни пренесе обратно.
— Не говорете така! — Дариа се огледа.
— Защо? Ах-ха. Проклятие. Ще ме чуе. Отново започваме.