Сякаш в отговор на думите му, от гладката синьо-сива повърхност отгоре и около тях се появи оранжево блещукане. Дариа устоя на натрапчивото желание да избяга. Беше сигурна, че няма да има полза. Тя се пресегна, хвана ръката на Ханс Ребка и силно я стисна. Този път, когато трепкащите точки прекъснаха всякаква светлина, звук и движение резултатът беше по-малко смущаващ.
Тя чакаше, усещаше слабото туптене на собствения си пулс и спокойно броеше.
Сто четирийсет и едно… и две… и три. Мъглата се разпръскваше. Сто петдесет и осем… и девет. Мъглата беше изчезнала. Тя беше свободна, все още стискаща до болка ръката на Ребка.
Ребка изсумтя изненадано.
— Е, може да не е по-добре, но поне е различно.
Бяха слезли на друго ниво. Овалът на повърхността вече не се забелязваше — нямаше хоризонт, на фона, на който, да се вижда. Намираха се в серия от свързани една с друга зали. Около тях, от синьо-сивия под до светещия таван, се простираха в зигзагообразни плетеници, тръби, мрежи, прегради. „Прозорците“ между залите бяха поставени на различна височина, на нивото на пода имаше няколко малки отвора. Които и да бяха обитателите на тези зали, те не се движеха като хората.
Нито минаваха през стените. Дариа забеляза, че оттеглящата се мъгла от оранжеви светлини не проникна в новите структури, а изпълзя около и над тях и се промъкна през малките отвори в мрежите и паяжините.
Тя погледна в краката си. Външните слоеве на „Глистър“ бяха неестествено чисти, без никакви следи от прах по тях, макар че се виждаха парчета от счупени тръби и дълги кабели. Стаята имаше вид на занемарена, неизползвана и непочиствана от милион години. И въпреки това самите стени изглеждаха абсолютно здрави.
Ребка извърши своя проверка. Той отиде до една преграда и щом мигащите светлини се оттеглиха, удари силно с длан гладката повърхност. Същото направи с една от фините мрежи и поклати глава.
— Съвършено стабилно и здраво. Няма да можем да ги отместим. Ако искаме да отидем някъде, ще трябва да минем през дупките в стените… ако можем да се изкачим до тях.
Откакто пристигнаха на „Глистър“, Дариа се чувстваше все по-безполезна. Тя просто не знаеше какво да прави. Ребка беше свикнал на трудности и приемаше всичко спокойно. Тя не можеше да му помогне с нищо, освен с информация…
— Ханс! Каква според вас е гравитацията тук?
Той спря внимателното проучване на стените и материалите.
— Стандартна плюс-минус двайсет процента. Защо? Затруднява ли ви?
— Не. Но е по-голяма, отколкото на повърхността. Ако „Глистър“ има еднородна плътност или по-голяма част от масата е на външната страна, тогава към центъра полето би трябвало да намалява. Следователно близо до центъра трябва да съществува силно поле. И материята не може да е естествена — нищо в природата не е толкова плътно.
— Следователно е нещо непознато. Да отидем и да погледнем по-надолу.
Дариа го последва, спирайки се често да разглежда материала на стените и сложните, свързани една с друга мрежи, които покриваха по-голяма част от „прозорците“. Когато разбра, че това е наистина нов тип артефакт на Строителите — първият, открит за повече от четиристотин години, — нервността й изчезна. Тя беше първият учен, който щеше да го проучи. Ако успее да се измъкне оттук, ще представи най-пълното проучване, на което е способна. Иначе никога няма да си прости — нито биха й простили хилядите други специалисти по дейността на Строителите.
Така паниката изчезна, изместена от изследователския дух. Какво друго би могло да се каже за заобикалящата ги среда?
Много от преградите се издигаха косо от пода до светещия таван. С тяхна помощ тя прецени височината на залата. Беше висока — може би шейсет метра. Никой човек не се нуждае от толкова пространство, но то съответстваше на огромните зали, открити на другите артефакти на Строителите.
Дариа отиде до една стена и разгледа материала. Отблизо се виждаше, че е с фина зърнеста структура като печена тухла. На вид изглеждаше крехък, сякаш един силен удар щеше да го разруши, но от опит знаеше, че с материалите на Строителите това е илюзия. Конструкцията бе направена от материал, по-здрав от всичко в спиралния ръкав. Оставен да стои милиони години в корозионна атмосфера от кислород, хлор или флуор той не се бе разпаднал. Потопен във врящи киселини в продължения на столетия също не би се разтворил. Дариа нямаше представа колко дълго тази зала е била необитавана, но по повърхностите нямаше прах, сякаш някой ги бе бърсал всеки ден. А не беше. Навсякъде другаде имаше прах.