Личеше, че поддръжката на „Глистър“ е вършена небрежно, ако изобщо бе вършено нещо такова.
Дариа извади ножа от колана на костюма си и удари стената. Върхът беше от въглеродно-иридиев монокристал без дислокации — най-твърдият и остър материал, създаден от човешка технология, но острието не направи дори драскотина. Тя отиде при една от опънатите мрежи и се опита да пререже тънката нишка. Не остана никаква следа. И най-тънката плетеница беше непреодолима бариера за всичко, което не можеше, подобно на облака, да разтвори малките отделни компоненти. Трудно беше да се повярва, че прахта около тях е постепенно издухвана от стените. Някъде на „Глистър“ сигурно имаше други материали, непригодни по стандартите на Строителите за почти вечен експлоатационен живот.
Ханс Ребка нетърпеливо зачака, докато тя се мъчеше да откърти парче от стената или да пререже мрежата.
— Ще ви трябва много време да си проправите път по този начин — каза той. — Хайде, трябва да тръгваме.
Ребка не каза онова, което Дариа вече си беше помислила. Въздухът тук можеше да се диша, макар че беше чудно? Нямаше нищо, което да създаде и поддържа годна за дишане от хора атмосфера, но за да останат живи, освен въздух, те се нуждаеха и от други неща. Бяха минали дванайсет часа откакто за последен път се бяха хранили и макар че тя беше прекалено нервна, за да чувства глад, гърлото й беше болезнено сухо.
Продължиха да вървят един до друг и бавно да се спускат през дълга последователност от наклонени коридори. Най-после стигнаха до помещение, съдържащо първото нещо, приличащо на работно оборудване на „Глистър“ — масивен цилиндър, който при тяхното приближаване забръмча. Той засмукваше въздух и го изпускаше през серия малки отвори. Ребка сложи ръка, а после и лице близо до един отвор.
— Въздушен кондиционер — каза той. — Мисля, че ние току-що го включихме. По някакъв начин реагира на нашето присъствие. Ето нещо, по което трябва да помислите. Ако прибор като този поддържа вътре в „Глистър“ годна за дишане атмосфера, какво я прави такава навън.
— Вероятно нищо. Навън горе няма нищо работещо, изобщо никакви машини. Повърхността трябва да е проницаема най-малкото на определени места. Нали влязохме вътре. Направо през нея ли минахме?
— Значи единственото, което трябва да свършим, е да направим отново проницаеми таваните и да излезем. Разбира се, трябва да намерим и начин да отскочим около сто метра право нагоре — той погледна към тавана. — По дяволите! Все пак бих искал да зная как апаратът разбра, че атмосферата е достатъчно добра и за хора, и за хименопти.
— Правилно. Или какъв вид атмосфера е имал „Глистър“ преди пристигането на „Хев-ит-ол“. И защо му е била необходима допреди нашето идване тук. Може би той изобщо не е имал атмосфера.
Ребка я погледна смутено.
— Това наричам аз специално обслужване. Въздух със състав по поръчка. Това ме изнервя.
Минаха покрай апарата за въздух и половин дузина други конструкции, чието предназначение Дариа не можа да разгадае. Тя изпитваше непреодолимо желание да остане и да ги разгледа подробно, но Ханс настоя да продължат.
Осмият апарат беше висок до кръста цилиндър с повърхност като пчелна пита, осеян с осемстенни отвори, всеки колкото човешки юмрук. Външната страна на панела беше студена и покрита с капчици влага. Ребка докосна една, помириса си пръста и го допря до устните.
— Вода. Годна за пиене, струва ми се, но безвкусна.
Дариа последва примера му.
— Дестилирана. Сто процента чистота, без никакви соли и минерали. Вие просто не сте свикнали на чиста вода. Може да се пие.
— Точно сега съм готов да пия всичко, но от кондензата върху панела не можем да съберем много — той се взря в един от отворите. — Ще опитам нещо. Не стойте много близо.
Ребка протегне ръка вътре в отвора и извади шепата си, пълна с вода. Предпазливо отпи глътка.
— Добра е. Поне няма да умрем от жажда.
— И следвайки вашата по-предишна мисъл — добави той, докато пълнеха прикрепените към костюмите си бутилки, — се питам, каква течност е произвеждала тази апаратура преди една седмица. Етанол? Солна киселина?
— Или течен метан. Каква мислите е била температурата на повърхността на „Глистър“, когато Гаргантюа е била далеч от Мандъл?
Продължиха да се движат и достигнаха до място, където равномерния овал на изпъкналия под беше нарушен от наклонена рампа. Ребка застана на края и погледна надолу.
— Доста е стръмно. И изглежда мазно. Прилича повече на улей, отколкото на коридор. Не виждам дъното. Сигурен съм, че ако слезем, няма да можем да се изкачим обратно.