— Нуждаем се от храна. Не можем да се върнем на повърхността и не можем да останем тук вечно.
— Съгласен съм — той седна на края на рампата. — Аз ще се спусна. Вие чакайте да ви извикам и да ви кажа дали е безопасно.
— Не! — Дариа беше изненадана от силата на своята реакция. Тя пристъпи напред и отиде до него. — Няма да остана сама тук. Ще дойда с вас.
— Тогава се дръжте здраво — те седнаха един до друг на ръба.
Улеят беше стръмен само в началото. След това се извиваше в полегата спирала. Двамата се плъзнаха по него и скоро достигнаха скорост колкото бърз човешки ход. Надолу светлината се промени. Студеното оранжево сияние, наподобяващо отразеното светене на Гаргантюа беше заменено от ярка, жълто-бяла светлина пред тях, която се отразяваше по гладките стени на улея. Накрая наклонът стана толкова малък, че повече не можеха да се плъзгат.
Ребка се изправи.
— Безплатното возене свърши. Чудя се за какво първоначално е бил предназначен този улей. Освен ако допреди нашето идване го е нямало.
Оказаха се в края на сводеста зала с формата на гигантска чиния за сервиране с диаметър петдесет метра. Подът представляваше плитка купа с лек наклон към центъра, а таванът имаше форма на идеална полусфера. Ханс и Дариа огледаха залата, адаптирайки зрението си към ярката бяла светлина. За очите, свикнали през последните няколко часа на студения оттенък и мъгливото синьо-сиво, новата среда беше истински разкош. На кръговия под имаше светли концентрични кръгове с различен цвят като мишена за стрелба с лък. На границите им се издигаха едва видими полукълба, неразделна част от пода. Около външния периметър на залата, на известно разстояние един от друг, се виждаха входове към коридори или към улеи като онзи, по който се бяха спуснали. Ослепителен глобус на тавана осигуряваше осветлението.
И в средата на залата, в централната вдлъбнатина точно под светлината… Дариа ахна от изненада.
— Вижте, Ханс! Това са те!
Най-малкият прозрачен купол стоеше около яркосиньото биволско око на най-вътрешния кръг. В неговия център върху подиум, висок метър и половина, се виждаха обърнати навън дузина прозрачни съоръжения, подобни на големи стъклени седалки.
На две седалки, поддържани от някаква невидима опора, седяха един до друг Луис Ненда и Атвар Х’сиал.
Дариа тръгна напред, но Ханс Ребка я хвана за ръката и я спря.
— Сега трябва да сме най-внимателни. Аз мисля, че и двамата са в безсъзнание. Погледнете ги по-внимателно.
Дариа спря и ги погледна. На централния подиум се издигаха половин дузина полусфери, които й пречеха да види добре Ненда и Атвар Х’сиал, но тя видя достатъчно, за да постави нов въпрос.
На пръв поглед общият вид на Луис Ненда не беше различен от последния път, когато го бе видяла. Ръцете на късото му мургаво тяло бяха набраздени от мускули, а ризата му бе широко отворена на врата и откриваше гъсто обрасли с косми гърди.
Наистина ли бяха косми? Безцветни, неравни те не приличаха съвсем на косми. Тя се обърна към Ребка.
— Гърдите му…
— Виждам — Ханс Ребка мигаше и се взираше недоумяващо, също като Дариа. Полусферите леко деформираха образа. — Целите са покрити с бенки и следи като от сипаница. Виждала ли си преди голи гърдите му?
— Не. Винаги ги държеше покрити.
— Тогава не смятам, че това е отскоро. Обзалагам се, че ги е имал още при пристигането си на Опал.
— Но какво е това?
— Зардалска приставка, продукт на зардалска технология. В първото искане на Ненда за достъп до Опал се казваше, че той има приставка, но не се казваше каква. Сега вече знаем. Тези възли и ямки са феромонни генератори и рецептори. Това е рядка и скъпа операция… и болезнена, както при имплантирането на всякакви зардалски приставки. С нея той може да разговаря директно с Атвар Х’сиал.
— Те могат да общуват без посредничеството на Д’жмерлиа — Ребка го огледа още няколко секунди. — Предполагам, че физическото му състояние не е лошо, само е в безсъзнание. Много по-трудно е да се каже какво е състоянието на Атвар Х’сиал. Вие какво мислите?
Дариа заразглежда сикропеанката. Тя беше прекарала повече време с Атвар Х’сиал, така че нейната оценка за състоянието и трябваше да е по-добра. Само че сикропеанката беше толкова различна от хората във всяко отношение…
Дори седнала със свити под тялото шестставни крака, Атвар Х’сиал се извисяваше над карелианеца Луис Ненда. Над тъмночервената сегментирана долна страна се издигаше къса шия с огненочервени и бели дипли, увенчана с бяла глава без очи. Тънкият хобот, който излизаше от средата на лицето, можеше да се пресегне навън и да служи като чувствителен сензорен орган, но в момента беше извит надолу и пъхнат в една гънка на брадата.