Нито сикропеанката, нито карелианецът имаха празния поглед на мъртъвци. Но беше ли Атвар Х’сиал в съзнание.
— Атвар Х’сиал! — извика Дариа с всичка сила.
Ако извънземното изобщо възприемаше средата около себе си, то щеше да отговори. Идващи от най-облачната планета на звезда червено джудже, сикропеанците нямаха зрение. Те „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на брадичката. Пристигащите сигнали приемаха и интерпретираха посредством жълти отворени рога, разположени по средата на широката глава. В резултат от това сикропеанците имаха невероятно чувствителен слух, далеч извън човешкия честотен обхват.
— Атвар Х’сиал! — извика отново Дариа.
Не последва никаква реакция. Жълтите рога не се обърнаха към нея. Приличните на папрат двойка антени над тях, непропорционално дълги дори за това огромно туловище, останаха събрани. С узурпирания за зрението слух сикропеанците „говореха“ помежду си химически с пълноценен и богат език чрез излъчване и приемане на феромони. Разгънатите антени можеха да улавят и идентифицират единични молекули между хиляди, носени от въздуха миризми. Ако Атвар Х’сиал беше в съзнание, тези деликатни, дълги два метра ветрила сигурно щяха да се разгънат, да анализират въздуха и да потърсят феромони на източника на звука.
— Тя също е в безсъзнание. Сигурна съм.
Дариа се движеше към мястото, откъдето на пода започваше най-външния цветен кръг. Преди да достигне до края на този първи, яркожълт кръг, Ханс Ребка отново я спря.
— Ние не знаем защо са в безсъзнание. Там изглежда съвсем безопасно, но може и да не е. Вие останете тук, а аз ще вляза вътре.
— Не! — Дариа се спусна бързо надолу по склона на плитката чиния. — Защо отново вие? Време е да започнем да споделяме рисковете.
— Аз имам по-голям опит.
— Чудесно. Това означава, че ако изпадна в беда, вие ще знаете как да ми помогнете. Аз ще вляза вътре само за малко — Дариа предпазливо пристъпи през мъглата на първата полусфера. Стъпваше внимателно, опитвайки пода пред себе си.
— Добре, тази преминах — тя се обърна да види Ханс. Той не изглеждаше различно. — Досега никакъв проблем. Не забелязвам нищо, никаква пречка за движение. Ще пресека жълтата зона.
Тя погледна напред. Жълто, зелено, виолетово. Всеки цветен кръг по пет стъпки — няма да е трудно. На средата между втората и третата полусфера тя спря объркана за момент какво да прави.
— Добре ли си? — Дариа чу гласа на Ребка зад себе си.
Тя се обърна.
— Разбира се. Продължавам към… центъра.
И тогава спря колебливо. Почувства нужда да се огледа наоколо, преди да осъзнае какво става.
Там в средата, където седяха Атвар Х’сиал и Луис Ненда, спомни си тя. На столовете.
— Вече наполовина съм там — извика тя. — Почти преминах през зеленото. Следващото е виолетово.
Тръгна отново. Ярки светлини, ярки цветове. От жълто в зелено, във виолетово, в червено, в синьо. Пет зони. Не следваха обичайния ред, ала — червено, оранжево, жълто, зелено… редът в… как се наричаше това? Не можеше да си спомни. Дъга. Да, така се казваше.
Тези цветове не са подредени като в… как беше? По дяволите, отново забрави думата. Продължи да се движи. Оставаха й да премине само още два цвята. Щеше да си спомни имената им. Жълто, зелено, виолетово, червено… Как беше името на онзи цвят? Жълто… зелено…
Очите на Дариа бяха широко отворени. Тя лежеше на твърда, равна повърхност и гледаше сводестия син таван. Над нея беше наведен Ханс Ребка, лицето му бе бледо, обляно в пот.
Тя бавно се изправи. Пред нея беше голямата зала с цветни кръгове, с подиум в центъра и две мълчаливи тела.
— Какво правя легнала тук? И защо ме оставяте да спя? Ако се мотаем и си губим времето, няма да можем да помогнем на онези двамата.
— Добре ли сте? — тя кимна нетърпеливо, а Ханс каза: — Не бързайте. Кажете ми последното нещо, което си спомняте.
— Спомням си, че исках да отида в кръговете и да разбудя Луис Ненда и Атвар Х’сиал, а вие ми казахте да не отивам. И след това се канех да стъпя… — тя неочаквано се обърка. — Бях до жълтия кръг, а сега съм десет стъпки извън него. Какво се е случило, излязла ли съм?
— Нещо повече — лицето му беше загрижено. — Не си ли спомняте, че прекосихте жълтия кръг, после зеления и тръгнахте към виолетовия?