— Не си спомням. Не бих могла. Тръгнах преди минута. Само стъпих в жълтата зона и тогава… — тя го погледна. — Да не искате да кажете…
— Вие го казахте преди минута. Изгубихте съзнание. Но не тук — той посочи. — Вие бяхте там. Бяхте преполовили разстоянието до подиума, когато гласът ви стана съвсем объркан и неясен. После седнахте на пода. А след това легнахте и престанахте да говорите. Това беше точно преди три часа, нито минута по-малко. Почти през цялото това време бяхте в безсъзнание.
— И вие дойдохте да ме измъкнете? Било е лудост. Вие също бихте могли да изпаднете в безсъзнание.
— Аз не минах по целия път навътре. Не се реших. Бях виждал нещо подобно по-рано… а и вие сте писали за него в каталога. Вашето предположение, че това е артефакт на Строителите ми подсказа какъв може да е проблемът.
— Безсъзнание? Това не е дело на Строителите.
— Не безсъзнание. Загуба на памет. Случвало се е с хора, които са се опитвали да изследват Парадокс, само че там е много по-лошо. Вие изгубихте съзнание само за няколко часа. Те са напълно заличени от паметта ви. Виждал съм жертви, които излизат от Парадокс. По-безпомощни са от новородени.
Възбудата измести тревогата. Дариа беше изучавала артефактите още от детска възраст, но до летния прилив беше виждала директно само Сентинел.
— Вие казвате, че в онези полусфери има лотосово поле. Но това е очарователно.
От изражението на Ребка разбра, че не е избрала точната дума. Дариа продължи бързо:
— Но ако е лотосово поле, как сте могли да ме изнесете навън? Ако ми е подействало така, същото трябваше да стане и с вас?
— И щеше да стане. Подейства ми малко. Вътре в жълтия кръг вие знаехте какво вършите, така че реших да рискувам и да отида до него. Дотам стигнах. Но ако бях минал целия път, за да стигна до вас същото щеше да стане и с мен. Тогава двамата щяхме да лежим безпомощни, докато умрем от глад или някой дойде да ни убие или изведе навън.
— Но вие ме изнесохте.
— Изнесох ви. Но не влязох при вас. Аз останах в жълтата зона и ви изтеглих оттам като риба закачена на кука. Защо мислите останахте толкова дълго вътре? Трябваше да намеря нещо, което да използвам като кука. Не беше лесно. Отне ми два часа, докато го намеря, после още един, докато ви закача.
Дариа се обърна и погледна към центъра на залата.
— Атвар Х’сиал и Луис Ненда са точно в средата. Мислите ли, че тяхната памет е изтрита напълно?
— Не мога да кажа, но ако е като в Парадокс, полето може да засегне пътя до средата, но не и средата. Може да им няма нищо… а може и да са пострадали. Не можем да знаем, преди да сме ги извадили от там.
— Можете ли да направите с тях това, което направихте с мен… да ги извлечете?
— Не с това — Ребка посочи дължината на извития като кука кабел, който лежеше до Дариа. — Много е късо, а и изглежда, че те са завързани за онези столове.
— Тогава как ще ги измъкнем навън.
— Няма да ги измъкваме. Не и в момента — Ребка й помогна да се изправи на крака. — Трябва да намерим друг начин. Хайде. Сега поне зная малко повече за плана на това място… обходих нагоре и надолу половината от коридорите, тръгващи от тази стая да търся нещо, което да използвам за въже. Това пусто място е адски широко… Някои сектори са съвършено чисти, други са прашасали от десет милиона години. Но не ме питайте за причината за… това е пълна загадка.
Дариа се остави да я поведе покрай стената на залата към една врата, три входа по-нататък.
— Трудно е да се разбере защо изобщо „Глистър“ е тук — каза тя. — Но това не е най-голямата загадка.
— Има много причини за това — Ребка звучеше уморено, но Дариа знаеше от опит, че той няма да си обърне внимание, докато не рухне съвсем. — Мога да ви посоча цял куп — продължи той. — Бързите фейджи. Атмосферата на повърхността. Начинът, по който влязохме. Оборудването, което осигурява въздух и вода. Лотосовото поле в залата. Всички те са възможни. Изберете си.
— Вие не посочихте една, която най-много занимава ума ми — пътят се виеше по спирала надолу, водейки към полегата, извита рампа към центъра на „Глистър“. Дариа беше жадна… Неочаквано се почувства и толкова гладна, че й беше трудно да мисли за каквото и да било друго.
Откога не беше яла? Струваше й се, че отпреди векове. Умът й можеше да се изключи за три часа, но стомахът не можеше. Той грижливо отбелязваше пропуснатото време за хранене.
— Необяснимо е следното — каза най-после тя. — Защо оранжевият облак на повърхността пропусна Калик да мине незасегната, а нас, Луис Ненда и Атвар Х’сиал свали тук?