Д’жмерлиа реши, че въжетата вероятно опасват целия планетоид. Нямаше смисъл да върви по тях. Той се приближи до машината и видя, че е генератор на поле и инхибитор. Ако работеше, както предполагаше, повърхността около него нямаше да окаже никакво съпротивление на теглото му. Д’жмерлиа предпазливо пристъпи напред до мястото, където едно от въжетата беше пропаднало във вътрешността на „Глистър“, сложи един преден крайник върху повърхността и той потъна, без да срещне никакво съпротивление. Гладката сивота се оказа напълно нематериална.
Д’жмерлиа се изправи. Друго въже, завързано за една здрава скоба на корпуса на „Хев-ит-ол“, се простираше също до място, където слизаше под повърхността. По него всеки можеше да се опита да се спусне в непознатия сив регион… или, по-вероятно, да го използва като средство за излизане от вътрешността на „Глистър“.
Д’жмерлиа се върна на кораба и го разгледа по-внимателно. Както бяха установили Ребка и Ланг, всичко беше в пълна изправност. След един или два часа за запознаване с уредите за управление той би могъл през преходните пунктове на мрежата Боуз да отлети навсякъде в спиралния ръкав.
Което все повече и повече му се струваше добра идея. През няколко минути той чуваше свистене на фейджи над главата си. Нещо ги подлудяваше и това нещо вероятно беше присъствието на новодошли върху повърхността на „Глистър“. Мястото вече не беше безопасно. Докато наблюдаваше, един фейдж с отворена паст се спусна на не повече от сто метра над „Хев-ит-ол“.
Беше само въпрос на време кога някой силно движещ се фейдж случайно или нарочно ще удари него или кораба. Трябваше да се махне от планетоида, иначе съвсем скоро нямаше да бъде от полза за никого.
Д’жмерлиа се чувстваше все по-недоволен от собствените си действия. Той беше дошъл на „Глистър“ с неясната идея да спаси Ребка, Ланг и Калик, а може би и Атвар Х’сиал и Луис Ненда. А сега не знаеше какво да прави. Липсваше му инициативата и решителността на Калик. Идеята да я последва във вътрешността на „Глистър“ определено не му харесваше. От друга страна не беше по-добре и да стои на повърхността, защото с всяка изминала минута там изглежда ставаше все по-опасно.
Д’жмерлиа седеше в каютата на „Глистър“ и се колебаеше. Вече му беше омръзнало самостоятелно да мисли. Мечтаеше да има господар, който да го напътства.
Нарежданията на господаря му бяха да остане на Дрейфъс-27. Това беше единственото нещо, което му беше заповядано да върши и той не го беше изпълнил. Д’жмерлиа не искаше да се върне на Дрейфъс-27. Там щеше да е твърде далеч от „Глистър“. Може би трябваше да предприеме някаква междинна стъпка. Би могъл да откара „Съмър Дриймбоут“ достатъчно далеч от „Глистър“, за да го спаси от фейджите и все пак достатъчно близо, за да може да наблюдава всичко, което става на повърхността на планетоида. Тогава ако Калик или някой от другите се появи, Д’жмерлиа би могъл за няколко минути да слезе с кораба долу и да го вземе.
Не беше добро решение, но беше разумен компромис. Той се поколеба още няколко минути, докато един фейдж със свистене мина покрай него толкова близо, че едва не го засмука.
„Съмър Дриймбоут“ беше на не повече от две минути бързо тичане. Д’жмерлиа затвори каютата на „Хев-ит-ол“ и се втурна към другия кораб.
Беше на по-малко от сто метра, когато фейджът изскочи изведнъж от повърхността на „Глистър“. Докато гледаше нагоре, той профуча с максимално ускорение в светещото празно пространство над главата му.
Глава 13
Гледан отдалеч с огромната маса на Гаргантюа като фон, „Глистър“ беше незначителна прашинка. Без издайническия сигнал от радиофара на „Хев-ит-ол“ планетоидът би бил твърде малък, за да се забележи сред хилядите по-големи отломки.
Но гледан отвътре…
Подовете, стените и сводестите тавани на по-долните нива образуваха широки взаимно свързани пояси, всеки надиплен и здрав, със слаба собствена фосфоресценция. Беше като минаване през извиващ се хранопровод на гигантски извънземен звяр. Някои секции бяха пълни с мрежи и въжета като онези на по-горните нива, други бяха съвсем празни; в някои имаше машини и апаратура, струпани произволно.
Дариа си мърмореше, докато Ханс Ребка влизаше все по-навътре и по-навътре в безкрайните коридори.
— Какво е това? — попита той през рамо и изруга по-силно от обикновено.
— Изчисления. Потискащи. Радиусът на „Глистър“ е едно точка едно шест километра. Дори ако всяко ниво вътре е високо петдесет метра, това прави сто и двайсет квадратни километра подова площ. Колко време ще ни трябва да прегледаме всичко?