— Не се тревожете за преглеждането. Много преди това ще умрем от глад.
Ханс Ребка сигурно също беше гладен, но определено не беше загубил кураж. Гладът и самото му споменаване разваляше настроението на Дариа. Правеше я недоволна. На Сентинел Гейт за двайсет години Дариа не бе пропуснала нито едно хранене. Тази мисъл още повече я отчая.
— Изглежда няма да намерим нищо полезно. Къде мислите, че ни водите?
Ханс не отговори. Въпреки собствените си мърморения, Дариа беше тази, която настояваше през няколко минути да спират, за да разгледа по-внимателно някоя конструкция или машина. Всеки предмет във вътрешността на „Глистър“ беше продукт на технологията на Строителите и следователно, източник на възторг от страна на професора. Тя можа да разпознае много от тях — устройства, които имаше на някои от другите 1236 известни артефакти на Строителите, разпръснати из спиралния ръкав. Но имаше и много напълно непознати и Дариа искаше да ги разгледа отблизо, за да разбере тяхната функция. Ребка трябваше всеки път да я подканя да вървят, настоявайки, че преди да вършат нещо друго, трябва да намерят контролния център на „Глистър“ Тъй като планетоидът беше изкуствен и обитаем, нещо трябваше да го поддържа в работно състояние.
Ребка не спомена собствения си скрит страх. Със слизането им към центъра на „Глистър“ гравитацията непрекъснато нарастваше. Вече беше почти две мерни единици. Под краката им сигурно имаше някакъв мощен източник на гравитационно поле. Все още можеха да ходят, но какво щяха да правят, ако гравитацията стане още по-силна? Никой не знаеше какво гравитационно поле Строителите смятаха за естествено. В централната контролна зала на „Глистър“ може би съществуваше голяма гравитация, която нито той, нито Дариа щяха да понесат.
От наклона на пода Ребка изчисли, че бяха на шестстотин метра над центъра на „Глистър“. Имаше още да слизат. Само инстинктът му подсказваше, че най-важните райони на планетоида трябва да са близо до центъра, а не до някое по-горно ниво. Ако грешеше, щеше да обрече и двама им на гибел.
Въпреки всичко той беше в добро настроение. За него това беше животът. Изследване на неща, които никой преди това не беше виждал в присъствието на интересна компаньонка — какво повече можеше да иска един мъж, освен малко храна?
— Мисля, че се приближаваме към нещо — каза той. — Светлината над нас е различна. Става все по-слаба.
Изръмжаването в отговор прозвуча скептично. Той се чудеше дали не беше стомахът на Дариа. Осветлението от стените и тавана съвсем отслабна и той продължи предпазливо напред. Скоро нямаше да може да вижда нищо, дори и пода, но инстинктите му подсказваха, че се приближава към нещо ново.
— Останете тук — прошепна той. — Не зная какво има пред нас, но искам да проуча пътя, преди да светнем — дори промълвени, думите му прозвучаха странно, кухо и с ехо.
Той застана на ръце и колене и опипа пътя пред себе си. Пет метра по-напред лявата му ръка увисна в празно пространство. Ребка се пресегна колкото можеше напред в двете страни. Нищо. Тунелът свършваше в глуха шахта. Нямаше никаква светлина нито надолу, нито встрани. Той изпълзя назад при Дариа и допря уста до ухото й.
— Ще трябва да използваме фенерчето ви — прошепна той. — Светнете пред нас. Но внимавайте как ще го сторите… първо към пода, след това бавно нагоре — Ребка се отмести встрани, за да се изравни тя с него, после внимателно я поведе напред.
— Стига толкова! — спря я той. — Напред няма нищо.
Дариа кимна, но жестът в тъмното не се видя. После тесният лъч от фенерчето освети пода в краката й, тръгна по издатината пред тях, издигна се нагоре и се отрази слабо от далечна стена. Дариа пристъпи малко напред и насочи светлината надолу. Още една стъпка и щеше да прекрачи края.
Ръбът, на който стоеше, беше по средата на стена на голяма открита зала, спускаща се отвесно двайсет метра надолу, преди да се извие и да образува куполообразен празен под на зала.
Дариа се дръпна една стъпка назад. При това гравитационно поле всяко падане можеше да бъде фатално. Тя насочи лъча на фенерчето по-нагоре. Над тях имаше сводест таван, потвърждаващ сферичната форма на залата. Сводът беше гол, без светлини и поддържащи подпори. Залата сигурно беше най-малко шейсет метра в диаметър.
— Има нещо там — прошепна Ханс, а ехото заповтаря думите му, нежелаещо да ги остави да заглъхнат. „Там… там… там… там.“
— Точно в средата. Насочете светлината в центъра.