Дариа насочи лъча от фенерчето право напред. В средата на залата, без видима опора, висеше сребриста сфера около десет метра в диаметър. Тя веднага си спомни за сферата излязла от зейналата повърхност на Куейк по време на летния прилив, но тази беше стотици пъти по-малка.
И по-активна. Кълбото висеше в едно положение. Лъчът го докосна и повърхността се превърна в подвижна картина. Светлината от фенерчето отрази вълниста структура като бавно движещ се живак. Вълните ту се надигаха, ту успокояваха. Сферата започна да се деформира и да се удължава.
„Там… там… там… там…“ Дрезгав, стържещ глас, дълбок и древен като морето изпълни залата. „Там… там… там… там…“ „Центъра… центъра… центъра… центъра…“
Дариа беше толкова развълнувана, че почти не можеше да задържи фенерчето неподвижно. Сферата се превърна в деформиран елипсоид. От върха й започна да израства сребристо палмово клонче, превърна се бавно в петлистно цвете, което се обърна към Дариа и Ханс. От предната страна на топката излязоха отворени петстранни дискове и се удължиха към пода на залата. За три минути безличната сфера се превърна в рогат и опашат дявол-звяр с прилична на цвете глава, която търсеше натрапника.
От един отвор в демона излизаше трепкаща зелена светлина и осветяваше Ханс и Дариа. Вътрешността на голямата зала затрептя от нейното отражение. Дариа изключи фенерчето.
„Човешко тяло… човек… човек. Твърде скоро… скоро… скоро.“ Ехото повтори уморения глас. „Кой… кой… кой… кой…“
Ханс и Дариа се обърнаха един към друг и се спогледаха.
Той вдигна рамене.
— Какво имаме да губим? — Ребка погледна към залата и заговори с нормален глас.
— Можеш ли да ме разбереш? Ние сме хора. Бяхме докарани против волята си на този планетоид. Не знаем как да го напуснем.
Главата на цветето кимна. Светлината от тялото на съществото се променяше по цвят и интензитет в такт с неговото подскачане нагоре-надолу в средата на залата.
— Няма полза — каза Дариа. — Не можете да очаквате да ви разбере — но докато тя говореше, гласът започна отново.
„Докарани вътре… вътре. Да, ние разбираме човек… човек… човек… Вие сте докарани вътре… да бъдете… други, в случай, че потрябват други… вие може да не потрябвате. Вие трябваше да стоите там… наблизо навън… не да идвате тук.“
Дариа отиде по-близо до ръба.
— Кой сте вие? Откъде дойдохте? Какво е това място?
— Задавайте въпросите си един по един — тихо каза Ребка, — иначе то няма да разбере какво го питате.
Но демонската фигура пред тях отново заговори, и то по-свободно.
„Аз съм Чакащия… Чакащия в сърцето на двойния свят, в Зоната за свръзка… Аз дойдох от сърцето на онзи свят, когато той се отвори да сигнализира…“
— От вътрешността на Куейк — подсказа му Дариа. — По време на летния прилив! Значи сте влезли в голямата сфера, онази, която прихвана „Хев-ит-ол“.
„… за което аз дълго чаках. В човешко време една четирийсета част от галактическата революция. Аз чаках…“
— Това са шест милиона години. Вие Строител ли сте?
— Не го прекъсвайте, Дариа. Оставете го да говори!
„… чаках дълго Събитието. Аз не съм строител, само съм слуга на Строителите. Аз съм Чакащия. Кой търси Строителите.“
— И аз ги търся! — Дариа направи още една опасна крачка към ръба. — През целия си живот, още от дете съм проучвала Строителите. Искам да знам повече за тях. Строителите са смисълът на моя живот.
„Строителите не са тук. Онези, които летят навън не са Строители. Това е Зоната за свръзка… Мястото на изпитание, където чакаме отговор на въпроса. Чакаме.“
Зелената светлина изчезна. Залата потъна отново в тъмнина. Дариа се олюля над ръба. Ханс Ребка я хвана и я дръпна назад.
Тя се освободи от него, тъй като не се чувстваше ни най-малко нестабилна.
— Чухте ли това, Ханс? „Зона за свръзка! Строителите не са тук, но има достъп до тях от вътрешността на Глистър“. Знаех го! От тук може да се достигне до тях.
— Може би те могат. Дариа, успокойте се — Ребка отново я хвана, притегли я към себе си и заговори на ухото й: — Чувате ли ме? Успокойте се и помислете, преди да правите заключения. Вие бяхте във връзка с нещо около две минути, което казва, че е най-малко на шест милиона години и сте готова да вземете за чиста монета всичко, което казва. Какво ви кара да смятате, че разбирате онова, което то мисли или че то ви разбира? Много от казаното от него няма смисъл… „онези, които летят навън не са истински Строители.“ Това не е информация, това си е чист брътвеж. Освен това къде се е научило то да говори нашия език? Как изобщо разпознава човешкото тяло, след като е било затворено вътре в Куейк шест милиона години? Тогава никъде не е имало хора.