— Да, да — казаха те, — заведете ни!
— Това е напълно възможно — призна Чакащия. — То не представлява никаква трудност, макар че времето на прехода, разбира се, не може точно да се предскаже. Но за другите, за тримата човеци, безопасният преход до техните родни светове…
Това беше!
— Да! — извика Бърди. — До нашия дом…
— Не — намеси се Джулиъс Грейвс, преди Бърди да може да каже друго. — Не, за мен това ще бъде напълно неподходящо. Моята задача не е завършена. Аз трябва да разбера какво се е случило с професор Ланг и капитан Ребка. Трябва да намеря и да арестувам Луис Ненда и Атвар Х’сиал и да ги върна на Съюза, за да бъдат съдени. Заведете и мен, ако обичате.
Това сигурно беше една от най-глупавите молби, които Бърди беше чувал през целия си живот. Атвар Х’сиал и Луис Ненда бяха отпратени в нищото, при малко късмет по пътя към Ада, и вместо да каже довиждане, приятно пътуване и да се връщаме у дома, Джулиъс Грейвс искаше да ги преследва!
— Тогава… — каза Чакащия.
Той замълча една секунда по-дълго и Е. К. Тали се намеси:
— Мога ли да говоря? Аз не мога да се върна на Сол с неизпълнена задача. Аз бях натоварен да науча какво се е случило през летния прилив и защо. Сега не съм по-близо до отговора, отколкото в деня на напускане на лабораторията на Персефон. Логиката подсказва, че отговорът трябва да включва и действията на Атвар Х’сиал и Луис Ненда. Подходящо е и аз „да бъда заведен“, каквото и да означава този израз и да се присъединя към другите.
Това потвърди мнението на Бърди, че Е. К. Тали е робот-идиот. Ако хуманоидът беше наполовина интелигентен, както се предполагаше, той щеше да тръгне за дома и когато пристигне, да съчини някоя история за летния прилив. Всяко шестгодишно дете на Опал би могло да я измисли. Но Тали сигурно е обучаван лошо и затова може да разказва само истината.
Когато Д’жмерлиа и Калик пристъпиха напред, Бърди изостана, ала сетне също се приближи към ръба. Той знаеше точно какво иска — да бъде изпратен на Опал, у дома, по вълшебния и безопасен път, обещаван от Чакащия.
— Аз бих желал… — започна той.
Не можа да го каже, защото чаената лъжичка започна да вибрира като камбана. Бърди беше убеден, че тя е готова да направи нещо решително и предвидливо отскочи назад. През това време Грейвс започна отново да говори. От тона на гласа му се разбираше, че това е Стивън.
— Преди всичките да се присъединим към другите — каза той, — аз имам още въпроси. За този планетоид и Строителите и защо те се нуждаят от хора и сикропеанци? И къде ще отидем ние? И кой сте вие и каква е вашата роля във всичко това? И какви са трите вида, за които споменахте. Това са въпроси, на които чувствам, че вие можете да отговорите както вероятно никой друг. Затова, ако бъдете така любезен…
Бърди беше сигурен, че на Стивън ще му бъде наредено да млъкне. Но вместо това, Чакащия издаде още един просташки звук, което съвсем обезкуражи Бърди. Чакащия престана да вибрира и замалко увисна неподвижен във въздуха. После се премести малко по-близо.
— Въпроси — промърмори той. На Бърди гласът му прозвуча изтощено, сякаш планираше да отиде някъде другаде и да изкара на спокойствие още една дрямка от шест милиона години, а Грейвс му пречи. — Това е може би… предсказуемо. И не е лишено от основание.
Чакащия продължи да се движи напред, докато накрая фактически почти ги притисна до ръба. Той не докосна никого, но Бърди можеше да каже, че сребристата повърхност е студена, достатъчно студена да смрази въздуха около него. Той го разгледа внимателно, но не можа да разбере от какво е направен. На повърхността му пробягваха вълнички, високи не повече от един или два милиметра. Сигурно Чакащия поне отчасти беше течен. Когато седна на опашката си, Бърди видя, че формата се огъна и се изду на дъното.
— Много добре — каза най-после той. — Ще ти отговоря. Най-добре е, ако започна със собствената си история…
Бърди мислено изстена. На шест милиона години и повече извънземен от всичко друго в целия спирален ръкав, но в някои отношения не по-различен от останалите.
Въпреки предоставения му избор от теми, Чакащия започва да говори за себе си.
Глава 19
Един сигнал дълбоко в мозъка на Ребка му внуши какво вижда в камерата. Никога по-рано не беше виждал нещо подобно на него, но кожата на ръцете му изтръпна, космите по врата му настръхнаха.
— Ханс? — повика го Дариа. — Отместете се. Мой ред е.
Тя го задърпа за ръкава. Тогава нещо в скованата му поза й подсказа, че онова вътре не е обичайно и той няма да се отмести. Тя се притисна по-близо до него и отново надзърна през прозрачния капак на камерата.