Дариа си представи чудовищната космическа конструкция, която бяха видели през последната част от тяхното приближаване, фините нишки, простиращи се на милиони километри. Ребка беше прав. Конструкцията беше твърде голяма дори да се наблюдава, камо ли пък да се търси нещо в нея. Но идеята да не се търси…
— Искате да кажете, че ще стоите тук и нищо няма да вършите?
— Не. Аз мога да намеря решение, а ако човек не знае какво да върши, най-добре да не върши нищо. Ще седя и ще ям. И вие ще вършите същото — той потупа кутията до себе си. — Точно тук. Вие сте логически мислеща личност, Дариа. Помислете добре. Ние нямаме идея къде е Посредника нито как да го намерим. И не знаем как да излезем оттук… Искам да кажа, че дори не знаем топологията на това място. Но ако питате къде е най-вероятното място да се покаже Посредника, бих ви казал, че е точно тук, където ни остави. А ако ме питате кой е най-добрият начин да прекараме времето си, бих казал, че трябва да вършим две неща: да ядем и да почиваме, и да стоим там, където можем лесно да следим какво става в другата зала, където са зардалу. Всъщност ние би трябвало също да се храним там, но зная, че ако гледам онези ковчези, няма да мога да преглътна нито хапка.
Признаци на психична неустойчивост у Ханс Ребка? Дариа не знаеше дали я одобрява или не. Тя седеше на белия кашон със залепен на едната му страна етикет със снежинки. Капакът беше леко топъл на пипане. Той се огън под тежестта на тялото й съвсем малко — точно колкото да й бъде удобно.
Може би това изобщо не беше признак на слабост у Ребка. Щом не знаеш какво да правиш не прави нищо. Човек би могъл да помисли, че това е нейна философия, на научния работник, живял в кабинет двайсет години. Но вместо да не прави нищо тя изпитваше огромно желание да върши нещо… каквото и да е. Ребка, роденият специалист по изглаждане на конфликти, който беше минал през стотици трудности, той можеше да седи и да си отдъхва.
Дариа взе един хладен жълт плод. Да яде? Яде. Намери го малко недозрял, с трудна за дъвчене зърнеста текстура. Никакви артефакти. Ребка беше прав и за това. Сигурно не бяха докарани чак тук, за да бъдат отровени или оставени да умрат от глад. Само че какво право имаха те да правят някакви допускания за мисловните процеси на извънземните, след като всичко, което се беше случило след тяхното пристигане на Гаргантюа, беше пълна загадка?
Дариа погълна още три парчета от непознатата храна. Стомахът й все още не възразяваше, но тя предпочиташе онова, което ядат, да е топло. Почувства хлад. Потрепери, включи костюма си на по-високо ниво на непропускливост. Дариа беше готова да поиска още плодове, но забеляза, че Ребка се е изправил и се оглежда. Тя проследи погледа му и не видя нищо.
— Какво има?
Той поклати глава.
— Не зная. Само… — Ребка се обърна към далечната страна на залата. — Усещате ли го? Не е въображение. Течение… става по-силно.
Студено течение. Дариа разбра, тя го усещаше от известно време, без да разбира, че е течение. Духаше хладен вятър, разрошваше косата й и огъваше леко костюма й.
— От какво е предизвикано?
Тя знаеше отговора, макар Ханс да клатеше озадачен глава. Дариа виждаше на далечната страна на залата въртяща се фигура — тъмен въздушен цилиндър като мътна вода или стъкло с хоризонтални ивици. Той заформяше вихър, който се простираше от пода до тавана. Тя се изправи и сграбчи ръката на Ребка.
— Ханс! Трябва да се махнем оттук и да се върнем в другата зала… Вятърът става все по-силен.
Циркулацията, създадена от вихъра, се превърна в силен вятър, завихрящ се из цялата зала. Кой можеше да каже колко силен ще стане? Ако продължеше да се засилва, тя и Ханс щяха да бъдат съборени.
Той кимаше, без да се опитва да надвика воя на вятъра. Хванати един за друг, те тръгнаха да търсят завет във входа. На влизане Ребка се обърна.
— Почакайте една секунда! — наложи се да крещи в ухото й, за да го чуе. — Вятърът продължава да се засилва, но ще спре… Погледнете!
Въртящият се въздушен цилиндър се прибираше в себе си. Докато наблюдаваха, от пет метра широчина той се сви на по-малко от една протегната човешка ръка. Ядрото му стана мазно, с мек ръб, черно и толкова тъмно и плътно, че през него не се виждаше стената на залата. Воят на вятъра стана още по-силен. Ушите на Дариа я заболяха.