Артър Конан Дойл
Откраднатият диамант
На доктор Уотсън беше приятно да се озове отново в неразтребената стая на първия етаж на Бейкърстрийт, откъдето бяха започнали толкова много незабравими приключения. Той се загледа в научните диаграми на стената, масата за химикалки, разядена от киселините, калъфа на цигулката, опрян в един ъгъл, сандъка за въглища, в който бяха наблъскани както преду лулите и тютюнът. Някрая забеляза свежото усмихнато лице на Били, младия, но много умен и съобразителен прислужник, който запълваше донякъде самотата и откъснатостта, които ограждаха великия детектив.
— Всичко ми се вижда непроменено, Били, надявам се, че и Холмс не се е изменил?
— Преследва някого. Вчера излезе преоблечен като работник, днес — като бабичка.
— Защо?
Били сниши гласа си подобно на човек, който разисква важни държавни тайни.
— Не бива да ви казвам, сър, защото е тайна. Търси откраднатият диамант от кралската корона.
— Какво? Диаманта, който струва сто хиляди лири!
— Да, сър. Правителството настоява да се намери. Тук идваха министър-председателят и министърът на външните работи, седнаха хей на оня диван. Мистър Холмс беше много вежлив с тях.
— А каква е онази завеса пред прозореца, Били?
— Мистър Холмс нареди да я закача преди три дни. Зад нея има нещо забавно.
Момъкът пристъпи и дръпна завесата, която закриваше нишата в ъгъла.
Доктор Уотсън не можа да сподави вика си на изненада. Видя кукла-копие на стария му приятел в халат и всички други принадлежности. Лицето бе обърнато с три-четвърти към прозореца и бе наведено сякаш над невидима книга, а тялото бе отпуснато дълбоко в креслото. Били измъкна главата и я вдигна във въздуха.
— Поставяме куклата в различни положения, за да изглежда като жива. Забранено ми е да я пипам, когато не са спуснати щорите. Когато са вдигнати, куклата се вижда чак от улицата.
— Използвахме нещо подобно веднъж и по-рано.
Уотсън пристъпи крачка напред, но се отвори вратата на спалнята и се показа високата, тънка фигура на Холмс. Лицето му беше бледо и изпито, но походката и държанието му бяха все така енергични като преди. С един скок се озова до прозореца и веднага пусна щорите.
— Така! — каза той. — Били, момчето ми, излагаш се на смъртна опасност, и то тъкмо сега, когато си ми най-необходим. Е, Уотсън, радвам се, че те виждам пак в старата ти квартира. Пристигаш в критичен момент.
— И аз така предполагам.
— Можеш да вървиш, Били. Тревожа се за това момче. До каква степен мога да го излагам на опасност?
— Опасно от какво, Холмс?
— От внезапна смърт. Очаквам нещо довечера.
— Какво очакваш?
— Да бъда убит, Уотсън.
— Не, не, шегуваш се, Холмс.
— В случай, че това стане, ще бъде добре да запомниш името и адреса на убиеца. Ще можеш да ги съобщиш на Скотланд ярд. Той се нарича граф Негрето Силвиус. Запиши си, човече! Живее на улица Муурсайд Гардънс номер 136 в северозападната част на Лондон. Записа ли си?
— Не можеш ли да наредиш да арестуват този човек?
— Разбира се, че мога, Уотсън. Това именно го безпокои толкова.
— Защо тогава не го направиш?
— Защото не зная къде е диамантът.
— Ах, да, Били ми каза — откраднатият скъпоценен камък от кралската корона.
— Да, големият жълт диамант, наречен „Мазарин“. Хвърлих мрежата и улових рибите. Но още не съм хванал диаманта. Какъв смисъл има да ги измъквам? Можем да направим света по-добър, като ги пъхнем в затвора. Но не това ми е нужно. Трябва ми диамантът.
— И този граф Силвиус е една от рибите?
— Той е акула. Другата риба е боксьорът Сам Мертън. Сам не е лошо момче, но графът го използва. Сам не е акула. Едър глупав тъпоглав кефал. Все пак мята се непрекъснато в мрежата.
— Къде е този граф Силвиус?
— Отзарана бях под носа му. Виждал си ме като бабичка. Никога не съм бил по-убедителен. „С ваше позволение, госпожо“ — каза той на полуиталиански с изисканите обноски на южняк, коато е в добро настроение. Иначе е същински дявол. Проследих го до работилницата на стария Стробънзий. Там му направиха безгласен револвер. Майсторска работа. А сега ме дебне срещу прозореца. Видя ли куклата? Разбира се, Били ти я показа. Красивата й глава може да бъде пронизана от куршум. Ах, Били, какво има?
Момчето се яви в стаята с картичка на един поднос. Холмс я погледна, вдигна вежди и се усмихна доволно.
— Хубостникът е дошъл лично. Почти не очаквах това, Уотсън. Има здрави нерви. Навярно си чувал, че се слави като ловец на едър дивеч. Ще сложи венец на ловните си подвизи, ако прибави и мен в колекцията си.
— Извикай полицията.
— Вероятно ще я извикам, но не точно сега. Ако обичаш да надзърнеш внимателно през прозореца, Уотсън, за да видиш дали някой не дебне на улицата.