Това означаваше, че те вече са знаели пътя. Тоест предния ден, след като е платил наема и е взел ключовете, „наемателят“ е отишъл в Озерки, намерил е къщата и я е показал на спътника си, та после цялата странна компания да не се набива в очите на хората от селото с разпитване за пътя и посоката.
Морозов имаше и още един въпрос: как така в събота, 23 октомври, „наемателят“ е успял да намери къщата на Костюков очевидно без да зададе нито един въпрос на жителите на Озерки? Няколко души бяха видели и запомнили компанията, пристигнала в неделя, а никой не бе забелязал двамата мъже (Или все пак единия? Не, не, двама са били) с кола, пристигнали в събота и потърсили къщата на чичо Паша. Това беше странно и Евгений не можа да намери обяснение как е станало. Но въпреки това беше убеден, че в колата, която търсеше, трябва да е имало поне двама души. Разбира се, ако изобщо е имало кола. Но Морозов пропъждаше мисълта, че те може да са използвали мотрисата, защото тази мисъл го лишаваше от всякакви перспективи за успех.
В един от катаджийските участъци го попитаха:
— Кого точно търсиш, капитане? Може да го познаваме.
— Абе аз ако знаех… — тежко въздъхна Морозов. — Така, проверявам за всеки случай, белким ми провърви.
— А името да знаеш случайно?
— Не.
— Ами марката на колата?
— И нея не знам. Може да са минали оттук, но никой да не ги е спрял.
— Да-а, младежо — поклати глава възрастният сержант, — не си за завиждане. Знаеш ли какво да направиш? Поразпитай около Икша. В края на октомври там стана някакъв инцидент, двама малолетни бяха избягали от колонията, та затова тамошните колеги цяла седмица проверяваха всички коли до една, докато не хванаха хлапаците. Твоят човек за къде е пътувал?
— За Яхрома.
— Е, значи не може да не е минал през Икша. Ако се е случило точно през онази седмица, задължително са го спрели и са регистрирали всичките му данни.
Морозов сякаш с крила полетя към Икша. Да, тук го очакваше късметът му. От колонията за непълнолетни престъпници, разположена в Икша, точно предната вечер, на 22 октомври, в петък, бяха избягали две момчета. Впрочем те можели да се нарекат момчета само условно: и двамата вече били навършили 18 години и само очаквали конвоя, за да заминат да си доизлежават присъдите в колонии за възрастни. Двамата бегълци били осъдени по едно и също дело — въоръжен грабеж и убийство, изкарали в колонията за малолетни малко по-малко от година и сега им предстояло да прекарат останалите 9 в много по-сурови условия. Бягството очевидно било организирано от някой „отвън“. Момчетата били опасни, склонни към насилие, затова веднага след като бягството било открито, Икша била обградена с плътен пръстен, през който било невъзможно да се мине незабелязано. Било известно със сигурност, че бегълците се крият някъде в радиус от 10 километра и когато за пети или шести път те се опитали да се измъкнат от градчето, ги хванали без проблеми…
Още вечерта на същия ден пред Морозов лежеше невероятно дълъг списък на водачите и техните коли, минали през Икша по посока на Яхрома на 23 октомври. Трябваше да започне пресяването.
Костюков бе казал, че човекът, който искал да наеме къщата, дошъл при него следобед. Така от списъка веднага бяха изключени хората, минали по направлението Москва — Яхрома преди 12 часа по обяд и след 6 вечерта. После бяха зачеркнати камионите, минали транзит, после колите, в които бяха пътували семейства с деца (разбира се, при условие че сред тях е имало само един мъж), после дойде редът на колите, в които бе пътувал само водачът, който не подхождаше за възрастта на „наемателя“ или пък беше жена.
Евгений работи върху списъка до късна нощ, докато в него най-сетне останаха 46 коли, в които бяха пътували общо 119 души. 85 от тях бяха московчани и именно с тях реши Морозов да се заеме най-напред. В деня, когато Каменская се върна от Италия, капитанът имаше реален заподозрян: някой си Николай Фистин, ръководител на младежкия спортен клуб „Варяг“. С него в колата бе пътувал Александър Дяков, от Москва. Като имаше предвид словесното описание на спътниците на Ерьомина от мотрисата и в селото като младежи с вид на мускулести спортисти, Морозов разбра, че тук май е „горещо“. Във всеки случай струваше си да опита. Ако следата се окаже лъжлива — какво пък, в списъка оставаха още 29 коли, ще продължим да работим, реши той. За 19 декември, понеделник, си беше уговорил важна среща с един човек, който можеше да му разкаже едно-друго за клуб „Варяг“ и за неговия ръководител. Ето защо, когато в неделя вечер Каменская, току-що пристигнала от Шереметиево, събра цялата група и се опита да впрегне Евгений в поредното откачено мероприятие, той направи всичко възможно да се измъкне от участие в него поне за понеделник. Впрочем тази хлапачка от „Петровка“ се оказа изненадващо отстъпчива, не го притискаше и не го командваше. „Щом не можеш, значи не можеш — каза тя и сви рамене. — Ще се включиш във вторник.“