Дребничка, но с повечко килограми, тромаво поклащаща се на късите си пълни крачета, с късо подстригана побеляла коса, с късогледи очи зад дебелите стъкла на очилата, Рачкова приличаше не на лекарка, а по-скоро на характерна комедийна актриса, която обикновено играе роли на нелегални производителки на водка, лихварки, стари сводници и тем подобни не твърде симпатични персонажи. Само хора, дълго общували с нея, можеха да оценят живото й чувство за хумор и острия й ум и да повярват, че на младини е била неотразимо обаятелна и дори посвоему пикантна. Впрочем съпругът на Тамара Сергеевна все още добре си спомняше това и се отнасяше към нея с нежност и уважение.
Докато преглеждаше Настя, докато й мереше кръвното и пулса и слушаше с фонендоскопа сърдечните й тонове, Рачкова си мислеше, че наистина би било добре тази млада жена да полежи известно време в болница. Състоянието й далеч не беше блестящо.
— Би трябвало да влезете в болница — каза тя, без да вдига глава от картона, в който записваше резултатите от прегледа. — Имате много лоши съдове. Една криза вече сте преживели, нищо чудно скоро да получите друга.
— Не — рязко и бързо отговори Настя. — Не искам в болница.
— Защо? — Лекарката вдигна поглед от картона и бръкна в чантата си за болничните листове.
— Не — повтори Настя, — не мога.
— Не можете или не искате? Между другото вашият началник Гордеев е много разтревожен за здравето ви. Помоли ме да ви кажа, че няма да има нищо против, ако легнете в болница. Трябвате му здрава.
Настя не отговори, само зиморничаво се загърна в пеньоара и уви краката си с одеялото.
— Не мога да влизам в болница. Наистина не мога. Може би по-нататък, след месец-два. Но сега — не. А вие значи сте разговаряли с Гордеев?
— Да, днес ми се обади и ме помоли да ви прегледам по-внимателно, защото вие сте му съобщили, че сте болна. — Рачкова попълни болничния лист, грижливо прибра тонометъра в калъфа и внимателно погледна Настя. — Гордеев се тревожи за вас. Искате ли да му предадете нещо?
— Кажете му, че е бил прав. Кажете му също, че бих искала да направя много неща. Но не мога. Ръцете ми са вързани. Дала съм дума и съм длъжна да я удържа. Благодаря му за грижите. И на вас благодаря.
— Моля — с въздишка отговори лекарката и тежко се надигна от бюрото. — Между другото прелестният младеж на перваза един етаж под вас да не е ваш ухажор?
— Май е мой — сдържано се усмихна Настя.
— Съпругът ви в течение ли е?
— Да, разбира се, само че не ми е съпруг.
— Няма значение. Да кажа ли на Гордеев?
— Кажете му.
— Добре, ще му кажа. Лекувайте се, Анастасия Павловна, говоря ви съвсем сериозно. Отношението ви към собственото ви здраве е направо безобразно, не може така. Възползвайте се от почивката, след като и без това си стоите вкъщи, пийте си редовно лекарствата, отспете си. И се хранете по-добре, прекалено сте слаба.
След като Рачкова си тръгна, Льоша мълчаливо започна да се облича.
— Къде тръгна? — учуди се Настя, като го видя с какво настървение смъква анцуга и си облича дънките и пуловера.
— Нали ти предписаха лекарства. Къде са рецептите?
— Не може, Льошенка, и без това той няма да те пусне. Чу ли какво каза лекарката? Седял на стълбищната площадка на долния етаж.
— Хич не ми пука! — избухна Чистяков. — Ще умреш тук, в ръцете ми, докато ония псета се бият за кокала си.
С демонстративен трясък отключи вратата и излезе на стълбите.
— Ало, бултериерът! — високо извика той.
Чуха се съвсем тихи стъпки откъм долния етаж и при тях, леко прескачайки през стъпало, се качи хубавичко русоляво момче.
— Отиваш до аптеката! — с тон, нетърпящ възражения, му нареди Льоша. — Ето ти рецептите, ето ти парите, ще ми върнеш рестото.
Момчето мълчаливо взе рецептите и парите, обърна се и леко и нечуто се затича надолу.
— Купи и хляб, черен! — извика подире му Льоша.
— Е, защо го дразниш? — укори го Настя, когато той се върна. — Ами че ние изцяло сме зависими от тях. По-добре хладен мир, отколкото открита война.
Льоша не отговори. Бързо отиде до прозореца и погледна навън.