— Затърча се — коментира видяното, загледан към фигурата, която се отдалечаваше в спортен тръс по посока на аптеката. — Само че не е той. Следователно пазят ни най-малко двама. Сериозна организация.
— Дума да няма, сериозна е — тъжно потвърди тя. — Я поне да сготвя, а? Господи, как можах да се натреса в такава каша! И за момиченцето ми е жал, и за Ларцев.
— А за себе си не ти ли е жал?
— И за себе си ми е жал. Такова интересно дело беше, такава задачка! Ще се пръсна от яд. И за Вика Ерьомина ми е жал. Защото знам защо са я убили. Впрочем, ако си говорим честно, и без това бях подготвена, че няма да ми позволят да разнищя тази история. Само дето не знаех в кой точно момент ще ме спрат и как точно ще го направят. В предишните години щеше да ме извика самият началник на Управлението и учтиво щеше да ми нареди да оставя това дело и да се заема с друго престъпление, което е много по-опасно и сложно за разкриване, та затова за него се хвърлят най-добрите сили и аз трябва да приема като висока чест факта, че негово сиятелство ме е извикал лично и понеже твърде много цени моите знания и умения, ме моли като за услуга да участвам в този всенароден празник, а именно — залавянето на страшен кървав убиец. Или нещо подобно. А Житената питка щеше да въздиша тежко и да ме съветва да не си го слагам на сърце, а вътрешно щеше да кипи от ярост и тайничко щеше да прави каквото си знае, но вече без мен, за да не ми навлича гнева на ръководството. По-рано всичко се знаеше предварително: и техните методи, и нашата реакция. А сега сме като пилета в кълчища — никога не знаеш кой и къде, в кой момент и по какъв начин ще те стисне за гърлото. И не сме в състояние да се защитим от тях. Прекалено много станаха богаташите на глава от бедното милиционерство и с парите си могат да купят бандити, които ще ни притискат дори ако всички поголовно станем честни, безкористни и доброволно пожелаем да живеем в миниатюрни гарсониерки с все децата и парализираните си родители, без да имаме възможност да им наемем квалифицирана болногледачка. Абе какво да говорим! Прав си, Льошик: псетата се бият за кокала си. А една млада жена загина…
Като разгледа списъка на повикванията и размисли как най-рационално да подреди маршрута си, Тамара Сергеевна Рачкова откри, че единият от адресите е близо до нейния блок. Много удобно. Тамара Сергеевна реши да посети болния, а после да прескочи до вкъщи да пийне чай и между другото да се обади на полковник Гордеев. Тамара Сергеевна живееше много далече от поликлиниката, когато трябваше да е на работа от 8 сутринта, ставаше по тъмно и към 11 часа вече беше непоносимо гладна.
Когато влезе в апартамента си, тя веднага чу гласове, долитащи откъм хола. „Пак тези филателисти!“ — разбра Рачкова. Съпругът й неотдавна се беше пенсионирал и вече изцяло се бе отдал на хобито си — занимаваше се с безкрайни размени, покупки, продажби, изложби, конференции, специална литература и дори с лекции. Вкъщи постоянно имаше посетители, а телефонът звънеше толкова често, че дори децата на Рачкови, както и приятелите и колегите на самата Тамара Сергеевна, понякога с дни не успяваха да се свържат с тях. Най-накрая, с връзки и безброй подаръци тук-там, в апартамента се появи нов телефон с друг номер — специално за филателисти, и животът се върна в обичайните си релси.
Тамара Сергеевна тихичко, доколкото това въобще беше възможно с нейната фигура, отиде в кухнята, запали газта под чайника и приседна до телефона.
— Лоша й е работата на вашата Каменская — полугласно съобщи тя на Гордеев.
— Какво й е? — уплаши се Житената питка.
— Първо, наистина е болна. Съвсем сериозно й препоръчах да влезе в болница, налице са всички основания за това.
— И тя какво отговори?
— Категорично отказа.
— Мотивите й?
— Пазят я, и то съвсем открито, без никакви притеснения. Това второ. А трето, тя ме помоли да ви кажа, че сте имали право. Би искала да направи много неща, но не може, защото е дала дума и трябва да я удържи.
— На кого е дала дума?
— Виктор Алексеевич, предадох ви всичко дословно. Тя не ми каза нищо повече.
— Тамара Сергеевна, създадохте ли си някакво лично впечатление за ситуацията?
— Ами… горе-долу. Каменская е потисната, в много мрачно настроение, прекрасно знае, че я пазят. Очевидно отказва хоспитализиране, защото са й забранили да излиза от къщи под заплахата, че някой от близките й ще си има неприятности.
— Сама ли е в жилището?
— С нея е някакъв червенокос чорлав мъж.